Яяя......

Забеляза ли живота днес?

Забеляза ли, че навън вече не вали? Забеляза ли, че слънцето грее за двама, че снегът се превръща в каша, че тревата пак е зелена?

Забеляза ли умората в очите на жената от лавката? Става всяка сутрин в 5, пътува от Обеля до Дружба, прекарва целия си ден в ламаринената лавка и грее ръцете си на малка печка. Половин час ръцете, после краката – не може и двете едновременно. Няма място. И я изключва преди да дойде шефа, за да не я глоби. 680 лева и без това са малко.

Забеляза ли усмивката на детето пред блока, вчера докато валеше сняг. Седеше под козирката – облечено, готово, чакаше. Забеляза ли найлона в ръцете му. Няма шейна, има найлон и тъмнината в 6 часа вечерта. Половин час на снега, а в квартала все още ехти: „Тати, виж ме!“.

Видя ли носталгията в трамвай 11. Беше седнала на съседната седалка. Облечена в износено палто, със синя барета на главата, бастун и тънък шал. Гледаше унесено през прозореца, а миналото ѝ се усмихваше. Възрастна жена, скрила ръцете си в скута, усмихваше се и гледаше през прозореца младостта си като на филм.

Видя ли надеждата в очите на просяка? Оня дето виси всеки ден на метростанцията. Всеки ден го подминаваш, всеки ден е там. Напипа стотинките в джоба, извади 1.60 за билет и другите ги метна в смачканата кутия от обувки. Видя ли надеждата, с която те погледна? Видя ли усмивката. Заради тази усмивка обърка линиите, и се усети чак на Бизнес Парка. Заради тази усмивка се върна обратно и пи кафе на същата метростанция, от която тръгна. Кафето той го плати, била си му на кадем, хората днес били щедри.

Видя ли жената, която си говори сама на касата пред теб? Забеляза я първо неволно, с периферията на зрението си. После видя отражението ѝ в очите на продавачката, накрая я погледна с нескрит интерес. Говореше си сама! Опитваше се да не го прави, мъчеше се да не ѝ личи, отваряше съвсем несъзнателно устни и безгласно произнасяше неспирен речетатив, от който нищо не се чуваше, но всичко се виждаше. Тази жена – с киселото мляко, маслото, чубрицата и евтиният шоколад не е луда. Тя е сама. Разбра го чак когато я видя с кучето пред блока. На него му говореше на глас, а то се обръщаше на всяка сричка. Спираше в краката ѝ и махаше с опашка.

Забеляза ли, че навън вече не вали? Забеляза ли, че слънцето грее за двама, че снегът се превръща в каша, че тревата пак е зелена? Излез навън, моля те. Вгледай се в очите на хората. В тях има цели вселени.

Радина Стефанова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *