Послепис

За да не би случайно да се увлечем и да пропуснем това-онова

Публикувано

Приятели, Манол Глишев е написал една дълга статия по повод днешния ден – „За да не би случайно да забравим“ (сайта, където е споделена – „Площад Славейков.ком“ ни уведомява преди да започнем да четем, че времето за четене на текста е 5 минути, но това е твърде субективно, тъй като на Валери Божинов ще му трябват три дни, за да стигне до края ѝ, а на Цветан Цветанов например ще му е необходима цяла седмица и пак няма да му стане ясно за какво иде реч, нищо че пуска тематични статуси от рано сутринта), чрез която и пред която статия ние явно трябва да сведем почтително глави и да помълчим смирено в знак на неизмерима тъга заради жертвите на комунизЪма.

Първо, това противоречи на религията ми – да мълча, второ – противоречи на това да мълча по темата по подразбиране.
Прегледах по диагонал труда на Глишев, но нещото, което ме напрегна още в самото, ама в самото начало е следното:

„Денят за памет към жертвите на комунизма става все по-необходим, защото в България тече реабилитация на соца“

Маноле, това не е извод, особено пък краен и въобще не трябва да остава да виси със страшна сила, хеле пък в началото на написаното от теб.
Съгласен съм, Боже опази, че върви нещо, което с много уговорки може да бъде наречено „реабилитация на соца“, но дай да се замислим за причините довели до това….

Така сложено най-отгоре, твърдението, според мен има за цел да ни подтикне да мислим в посока, щото да решим, че забравяйки жертвите на Народния съд предизвикваме въпросната реабилитация. Ами не съм съгласен. Остро не съм съгласен!

Реабилитацията минава първо, най-вече и основно заради близкия по аналогия на оня, отпреди 9-и септември режим, който тепърва, но вече съществено се установява тук. Не защото някой чак толкова много жали по времето на соца, поне не и разглеждано извън контекста на загубената ни младост, бивала точно в ония години. (Аз самият, да речем, че все още изживявам младите си години, но също съжалявам за времето преди 10-и ноември по няколко пункта, най-вече поради битови причини, все още пресни като спомен в главата ми, но това е друга тема)

Реабилитацията, доколкото я има, се случва, тъй като липсата на по-добри условия за живот днес, спрямо „социалистическите“ условия от онова време е натрапчива, безспорна и все по-обхващаща всички прослойки на обществото ни. Само една малка (абе, не много малка) част от населението, т. нар. „олигарси“ – плод на текущия режим, стоят встрани от последното.

Няма справедливост, няма закони, или ако има те не се спазват и то съвсем безнаказано, а всичко се движи по оста „След нас и потоп“.
Не реабилитация – скоро и опити да бъдат възкресени Ленин, Сталин и Лаврентий Берия ще има. И желанието за това няма да бъде продиктувано от забравата и непрежалимата загуба на княз Кирил, Богдан Филов и генерал Михов, а от това, че днес вече живеем във фашизъм, а историята е доказала, че това не води до нищо друго, освен до революция – с помощта на Съветите или не, няма значение, резултатът обаче е именно такъв.

Иначе петминутната статия на Глишев е просто един преразказ на събитията от 44-45-46-а година, разбира се с елементи на уж деликатна пропаганда. Набиващото се на очи е споменатото в началото въведение.

П.П. Някой ако иска да засече колко време ще му отнеме да прочете моите „драсканици“ по темата, ама не виждам особен смисъл от такова упражнение…

На Манолчо писанието – ТУК!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *