Виктория Тинтерова

За комунизмите, Шесто и Ешерехия коли

Мислите си, че Ешерихия Коли, таз гиздава, лятна мома се вихри само по морето? Нее, дълбоко се заблуждавате.

Синът ми и приятелите му миналата седмица отидоха край някаква рекички, приток на Искъра. Приключение – ем пътешествие с влак, ем рекичка.

Да вмъкна, не знам дали знаете, но децата в София няма какво да правят през ваканцията, освен да лежат по корем в креватите и да цъкат по телефончетата си, но това е друга тема…

Та, представете си как момчурляците са се забавлявали в тази малка рекичка. Само че на другия ден двама от героите бяха натръшкани с тежка форма на типична курортна срамна болест*, съпроводена с всички екстри – дрисък, повръщане и висока температура. На по-другия ден и аз. Беше сключително тежко, ама много сключително, както казват културните хора…

Българското човечество, съвсем глобално и съзнателно, си зауства кенефите в най-близкия воден басейн, бил той море, река, рекичка или езерце. Аз не знам докога ще продължава тая работа.

Преди двайстина години си купихме къщичка в едно село близо до Елин Пелин. По едно време дойде комшията, здрасти-здрасти! Как сте – добре сме. Аз се казвам Гошо – и ние… След приключване на любезностите, се разбра целта на това посещение – комшията искаше разрешение да прокара една тръба през мястото ни и да заусти кенефа и кухнята си в рекичката, която течеше пред нашата къща.
На нас очите ни станаха като на герой от рисувано филмче – аха да паднат на тревата…

Ма как, вика мъжът ми наивно, ние ще правим непропускаща септична яма на кенефчето за илядо лева, че даже мислим да го приберем вътре. Ами, правете си, вика комшията Гошо, ма ми разрешете да прекопая една канавка, да си закопая една тръба и на два метра под прозорците ви тя да се влива в рекичката, иначе тя е безсмислена…таз рекичка.
Ма… пак се опитва мъжът ми да осъзнае това предложение. Кво ма – вика Гошо- всички така правят нагоре и надолу. Е, продадохме я, но поне се отървахме с малки загуби…

Надали има друга такава държава в цивилизования свят – ем на народът не му пука, че съсипва чудесната природа, ем държавата въобще не се интересува от тая работа. Впрочем по соца това беше почти невъзможно да се направи, но то е защото имаше много доносници на 6-то управление на ДС. Във всяко село – по едно Шесто, всеки овчар – шестак.
–––––
Една приятелка навремето, преди около 100 години, при редовния седмичен телефонен разговор Созопол-София, каза на майка си – Мамо, мамо, болна съм от срамна болест, от което опашката зад нея се люшна и след миг изчезна. Имаше дрисък, т.н. сюргюн. Обикновено нещо и тогава и сега по нашето море.

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *