Яяя......

За черни дни

Публикувано

Виждах я всеки ден на път за работа. Винаги беше на едно и също място – на площадчето точно срещу лафката, от която всяка сутрин си взимах кафе, преди да се забия в офиса.

Седеше на малко дървено столче без облегалка, вперила поглед в нещата, които продаваше. Тази нейна стока, поставена върху едно покривало на земята, се състоеше главно от терлички, които според мен тя сама беше оплела, шушони – вероятно също нейно производство, яйца и мед. А според сезона на „сергията“ ѝ можеха да се намерят дори градински цветя, ябълки и круши. Това, което можеше да направи впечатление на всеки минувач, бе, че на никоя от стоките нямаше определена цена. Всичко струваше точно толкова, колкото купувачът решаваше да остави на старицата.

Откъде знам това ли?

Много просто. Аз бях един от редовните ѝ клиенти. Поне веднъж седмично, спирайки се за сутрешната си доза кофеин, се отбивах и при нея не защото имах нужда от нещо конкретно, а просто ми бе станало като… навик. И до днес си спомням първия път, в който я видях в онази хладна септемврийска сутрин и нещо в мен потрепна…

– По колко са ябълките? – запитах жената, взимайки една от чердженцето. – От теб зависи, момче – оправи си кърпата на главата тя. – Цената я определяш ти.
– Така да бъде – усмихнах ѝ се. – Ще си взема две.
Бръкнах в джоба си и извадих банкнота от два лева.
– Ще стигнат, нали? – подадох ѝ парите.
– Много са – поклати глава. – Виж дали нямаш по-дребни.
– Но ти каза, че аз определям цената. А така като гледам тези две големи ябълки, ми се струва, че са около два лева.
Жената ми върна усмивката и не понечи да спори повече.
– Господ здраве да ти дава, момко! – сведе глава жената в знак на благодарност.
– И на теб, бабо!

На път за работа, нарядко си мислех за чувството да направиш добро на някого. Тази вълна от емоции, която те облива след като видиш усмивката в нечии натежали очи. Ние имаме способността да даряваме щастие и според мен трябва да го правим по-често, без да слушаме онези, които казват, че не можем да помогнем на всички. Такива празни слова често излизат от устите на дребните душички, които никога не са подавали ръка на никого.

Мисля, че след като ви разказ това, можете да си представите, колко бях изненадан в първата сутрин, когато не я видях.
„ Може да е изморена и да си е взела почивка един ден“ – помислих си.
Но женичката не бе там и на другата сутрин. Нито на следващата. След като не я бях виждал цяла седмица, отсъствието ѝ някак успя да ме натъжи. Не бях говорил много с нея и не бяхме близки, но липсата ѝ сякаш разкри празнина в мен, за която не бях ѝ подозирал, че съществува. Имах нужда да знам къде е. Искаше ми се да знам, че е добре. Без никаква основателна причина, която можех да изтъкна, освен може би човещина.

В първия работен ден на следващата седмица, след като за пореден ден видях отсъствието ѝ, реших да попитам момичето на лафката, дали знае нещо за бабата.
– И аз не знам, къде е. – вдигна рамене тя. – Често ходих при нея сутрините, за да ѝ нося чай, когато беше хладно и сме си говорили по малко. Знам, че се казва баба Дора и живее в близкото село.
– Чакай. – прекъснах я – Искаш да ми кажеш, че е пътувала всяка сутрин?
– Лудост, нали? И аз това си помислих. Дори съм я питала, защо го прави. В началото мислех, че пенсията не ѝ стига, но тя каза, че не е това. Просто събира пари за черни дни…

Веднага след работа, се качих на автомобила си и се спуснах към съседното село, за да открия баба Дора. В тези мигове в мен все повече растеше тревогата, някак несъзнателно кракът ми настъпваше педала на газта. Не ми се искаше да повярвам, че тези черни дни, за които се е приготвяла бяха дошли.

Не ми отне много време, да разбера, какво се е случило. Две любезни бабки, които седяха на центъра, ми обясниха всичко на длъж и на шир.
– Ама тя почина, момче. – сряза ме веднага едната, преди дори да успея да се изкажа.
– Как така починала? – запитах не на себе си.
– Преди няколко дена. – подхвана другата. – Отишла си е в съня си. И ние тука, в селото бяхме шокирани, като тебе. Толкова здрава жена беше. Всеки ден правеше нещо.
– Да, тъй беше. – кимна другарката ѝ – Я в бахчията да оплеви, я да на‘рани кокошките. Даже и до града ‘одеше, да продава разни неща.
– Тука ли я погребаха? – попитах.
– Да, тука. Гробищата са в началото на селото. Лесно ще намериш нейния. Той е единственият скорошен.

Качих се в автомобила със свито сърце и напиращи в очите сълзи. Още не можех да си обясня, защо ми беше толкова тегаво за човек, когото дори не познавах. Но противоречаща на мислите ми, болката си беше там. Дълбоко в сърцето ми…

Тъкмо запалил мотора на автомобила, се сетих за още нещо, което напълно ми беше излязло от ума, щом научих новината за кончината ѝ.
Направих завой на центъра и спрях до жените, сваляйки прозореца.
– А случайно да знаете, защо изобщо ходеше в града да продава на тези години?
Жените се спогледаха, като че ли наговарящи се на ум, коя ще ми отговори.
– Тея пари, дето е изкарвала от стоката си, ги е събирала в един буркан под леглото. – каза по-възрастната. – Децата ѝ го намериха, когато оправяха за погребението. В тоя същия буркан открили и бележка…

Всеки ден си спомням, думите които ми каза жената, че са били изписани на бележката.

„Не искам да съм ви в тежест, деца. Тея пари съм ги събрала, за да платите за ковчег и свещеник.“

Повече за книжката на младия автор Георги П. Георгиев, от където е този кратък разказ, можете да научите ТУК или на фейсбук страницата му – Eddie’s Short Stories, „Историйките на Еди“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *