Яяя......

Зимна привечер…някога

Публикувано

Някога много обичах, зимата, когато мракът започваше да се спуска и обличаше със синкава пелерина притихналата махала и село, да кажа на нашите – „Аз отивам до баба и дядо да ги видя какво правят.“

Часът е още пет, пет и нещо, но навън освен следите от шейните по снега, които ние децата сме оставили през деня, нищо друго не загатваше, че наоколо е имало хора. В десетината къщи покрай които минавах, за да стигна до къщата на баба прозорчетата мъгляво присветваха и сенките на преминаващите им обитатели затулваха светлината – я някой ще мине бързайки да слезе до мазата, че да наточи още вино, я друг ще се разходи до печката, да я нагледа и да сложи още един чукан в нея. Само някое усетило скърцането на снега изпод галошките ми куче ще се обади, колкото да си заслужи попарата сабален и после ще се навре в дъното на колибката си на завет.

След няма и пет-шест минути ходене съм пред бабини. Нерядко вратата се оказваше залостена и тогава се налагаше да чукам по един от камъните на зида с друг по-малък камък, че да ми отворят. С годините този камък на зида доби дупка като хралупа на дърво – така се издълба.

Баба ми отваряше и аз се шмугвах в тясната стаичка, която обитаваха двамата старци.
Легло, шкаф в който държаха хляба, вилиците и чиниите, мивка, печка „Вулкан“, маса с два стола, сив телефон с шайба, закачалка и едно ковьорче на което баба ми си държеше иглите и конците – това беше обзавеждането на стаичката.
А, и радио! Един „ВЕФ“, който не си знаеше годините. За малко в стаичката се беше появил и телевизор, един черно-бял, но на цвят оранжев „Юность“, ама се задържа за няма и година – тук на почит си беше радиото.

Аз неслучайно се появявах в този час. Ритуалът на дядо ми беше следния – точно в 18:00, той си сипваше една стограмка ракия, а преди това баба ми му е направила салата с домати от буркан и стар лук (тя казваше на това „сала“), той си дробеше долната кора на един голям комат селски хляб вътре и отпивайки слушаше „Вечерният осведомителен бюлетин на Българското национално радио – програма „Христо Ботев“.
Винаги него!
Баба ми през това време сипваше на себе си и на мен по една паница от манджата (ооох, оная, както аз я наричах – „картофено-оризена-доматена“ чорба…), която е правила, аз сядах на леглото, в нишата между него и масата, защото трети стол нямаше и двамата се хранехме докато слушахме неща, които мен не ме интересуваха, предполагам баба ми също.

След всички лакърдии от „света и у нас“, дядо ми изцеждаше последните капки от чашата в устата си и баба ми чевръсто ставаше, за да му сипе от манджата. Ние вече се бяхме нахранили и на мен ми се полагаше чаша лимонада, а за баба ми чаша вино разредено със същата. Точно в 18:30 започваше народната музика.
Дядо ми хапваше два-три залъка, гаврътваше почти на екс една чашка вино, после притваряше очи и потъваше в света на фолклора. Предполагам си спомняше времето, когато краката го държаха доста по-добре и той се носеше по читалищните сцени и селски ливади – навремето е бил голям „играч“.

Ние с баба ми мълчим, тя също се наслаждава на музиката, дори и аз, макар доста по-късно да станах ценител на автентичния български фолклор, през песен-две се включва говорителката, която с мекия си кадифен глас, характерен за всички диктори в БНР, обяснява някакви неща, представя следващата песен или разговаря с някой гост в студиото.

В тази малка, 4 на 3 метра стаичка вече е почти непоносимо топло, защото печката трябва да я сгрява до сутринта и е пълна догоре с тежки цепеници, всички сме млъкнали в някакво страхопочитание, а навън започва да се рони все по-засилващ се снежец, каращ обстановката да се превърне в толкова идилична селска картина, че аз облягам глава на запотеното стъкло вперил поглед в незарязаната още асма затискана постепенно от бялото одеало, а някой в радиото разтяга акордеона, надува гайдата и само аз чакам със свито сърце кога сивия телефон с шайба ще звънне и майка ми ще ми нареди да се прибирам, защото вече е много късно.

Късно стана, да. Много късно. Дали аз закъснях или времето бързаше…

One thought on “Зимна привечер…някога

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *