Искра Веселинова

Златният вятър

Днес по обед тръгнахме да оставим татко на село за няколко дни. Той – развълнуван и забързан, мъжът ми – обзет от веселото желание да разнообрази досадния ден, а аз – разтревожена и почти съкрушена, защото все едно се връщам в миналото, а вече отдавна нямам моралните сили за това.

Горещината беше като в гърлото на пещ, но климатикът я прогони с безшумния си хладен дъх. Борех се с желанието да извикам: „Спри!“ и да побягна назад към успокоителното градско настояще и слушах звънливия синхрон на китарите на „Джудас Прийст“ и яростния глас на Роб Халфорд.

Пътят от Сливен до село е осеян с красиви, кротки летни пейзажи. Гънките на планината са заоблени и меки, под тях се гушат кичести селца, червените им покриви надничат между бухлатите корони на дърветата; виждат се пладнуващи стада, овцете и козите приличат на малки камъчета в далечината; широки градини се редуват с лозя и над всичко тегне бялата, гореща обедна тишина на лятото.

Колата летеше с тихо съскане, музиката отчетливо драскаше в ушите ми и внезапно слънчогледите лумнаха насреща ни. Сякаш огън заля полето от двете страни на пътя. Огромните златни глави с нямо обожание се обръщаха след слънцето. Навсякъде слънчогледи – чак до далечната тъмна черта, която отделя равното от Балкана.

Пътят тичаше като инопланетна технологична змия между течното злато. Лъскавите гърбове на колите ми се сториха обидно не на място сред малко заплашителната, царствена красота наоколо.

А после потънахме в тихата, нежна хубост на зеленината. Надлезът извиваше кротък гръб и се спускаше към зелената тепсия на селото. Къщичките приличаха на кубчета, пръснати от детска ръка. Нашата къща – мила, жълта като яйце, кътаща сладки спомени в старата си пазва.

Градината – малко подивяла, но хубава; лехичките, направени от татко; цветята; лястовичите гнезда; монотонното жужене на пчелите; оранжевите криле на пеперудите; ленивото пролайване на съседското куче; рядкото подрънкване на чанове от няколко меланхолични овце; тичащи в неизвестна посока кокошки; купчина кравешки тор на пътя.

Много време ми трябваше, за да мога да си дойда – тук, откъдето се разклоняват корените ми. Много мъка се беше събрала в мен, спомените ме боляха, не исках да се връщам към миналото, а сега то връхлетя върху мен. Не, не връхлетя, нямаше я очакваната от мен заплаха, беше тихо, беззлобно, умиротворително.

Оглеждах се в непознатата позната стая. Белият бюфет със снимки ме бодна в сърцето. Не исках да ги гледам, а очите ми все се обръщаха натам. На стената татко е закачил една картина, която бях забравила напълно и се смаях, когато я видях. Сега вече споменът наистина ме връхлетя – сякаш врата се отвори внезапно, блъсната от течението и усетих мириса на времето, малко застоял, но приятен, леко влажен и плесенясал, като аромата на стар скрин.

Картината изобразява рибари – единият е с лице към нас, но гледа към невидимата за зрителя вода, леко е приклекнал, подпрял е длани на коленете си и се взира надолу. Другият е с гръб, въдицата му стърчи, до крака му има кофичка за улова. Правият рибар има широкопола шапка и малки кръгли очилца, като на Макаренко. Когато бях дете, тази картина ме караше да я гледам много дълго, не знам защо. Има нещо в нея, някакво усещане, че времето може да бъде спряно и запечатано в един миг, в едно преживяване, в едно усещане. Успокояващо чувство. Дава надежда.

Когато си тръгвахме, татко ни изпращаше и аз го гледах с обич как стои под шарената сянка на дърветата, а по лицето му танцуват светлини и сенки. Над градините полъхна вятър с онзи особен мирис, който е сладък като аромат на цвете и същевременно малко тъжен, от примеса на липов аромат. Аз си го наричам „златния вятър“.

Кръстих го така в далечното детство, когато в мълчаливите следобеди си играех сама в градината, пъхах нос в розовите цветове, гледах как малките лястовичета се показват от гнездото и отварят нетърпеливи човки и си говорех с котката, кучето и зайците. Тогава този вятър се появяваше винаги в ранния следобед, когато хората се криеха на сянка вкъщи и подремваха, уличките бяха напълно безлюдни и аз понякога тръгвах безцелно из тях, спирах край широките дъбови порти, гледах високите кирпичени огради, долавях мирис на варен боб и пържена риба, присядах на някоя миниатюрна, излъскана от годините пейчица и чертаех с пръчка по бялата пръст.
Рисувах си тайнствени знаци и си представях, че някой ще дойде отнякъде, ще ги види и ще си каже: „Ето, тука е имало човек и ни е оставил ИСТОРИЯ“.

Колата ни погълна, климатикът зашушна успокояващо, помахах на татко, а мъжът ми игриво натисна клаксона. После пътят ни пое, а после слънчогледите отново лумнаха насреща ни.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *