Ше си праЙм кот си искам

Инструкции за употреба на течен шоколад

Кога няма – няма, ма кога откачим в тая къща е нещо страшно.

Нашите, нали все пак са на възраст и със слуха не са така, както са чували кога са били на по двайстрийс години и това на моменти се превръща в нещо толкова комично, че ми иде или собственоръчно да си тегля ножа или да седна на пода и да се наакам от смях.

В кухнята с майка ми съм. Тя се върти напред-назад и си прави там, по едно време беше някаква саламура за туршия, сега май е маска за лице, но което и от двете да е, то като ѝ знам рецептите, ще е нещо универсално и дори би ставало и за заливка на мусака.
Та, бърка си тя там бъркоча, а аз ровя в хладилника и търся нещо сладко, че за дюлите, които направихме на конфитюр днес е още рано, когато сняг забръска нале. Това, само да вметна, е нещо много трудно – да откриеш нескрито вдън гори Тилилейски сладко имам предвид, тъй като, разказвал съм, на тая територия, ся пък имам предвид къщата, всеки си трупа и крие запаси и никой на никого не дава нищо даром. Понякога имам чувството, че това тук, което имаме като дом, е построено върху древно индианско гробище и затова сме такива изроди ненагледни.

Бъркам аз, ровя, отстранявам някакви стари работи, които някога може и да са имали хранителна стойност, но сега са просто биологични отпадъци, всеки от тях с отделно съществуваща екосистема и неоткрити бактерии виреещи върху им и под нещо, някога може би било портокал, а днес изглеждащо като поничка със 180% черен шоколад, откривам забравена кутийка с течен такъв. Е, добре де – отдавна загубил течливото си състояние, но все още с характеристики да бъде изяден, без да се вика после „Бърза помощ“.

И откривам го аз, вадя го като факир вадещ заек от напръстник, демек – незабележимо за публиката откъде точно идва тоз заек и убийте ме, ама не знам поради каква точно причина, секунда преди да го прибера под мишницата си, решавам да споделя откритието си с майка ми. Нали, божкем, ми е майка, родила ме е, порастила ме е и други такива необясними добрини ми е сторила.
Прибирам кутията пак така незабележимо обратно, зер баща ми може да влезе рязко и ненадейно и трябва вече да го делим на три тоз шоколад, а аз съм категорично против, майка ми, убеден съм, също.

Обръщам се към нея и ѝ казвам на каква находка съм попаднал, тя разбрала-недоразбрала очите ѝ вече светват като на Терминатора във финалните сцени, обаче ѝ шъткам да си трае, докато отида да се измия на другата мивка от лепнещите остатъци на портокала-поничка, щото на тая мивка, където тя приготвя – помада за гладка кожа на лицето ли е, туршиена саламура ли, добавка против течове от охладителната система на космическа совалка ли е – не смея, поради токсичната среда.

Както казах, тя, чула-недочула, започва екзалтирано да кряка:
„Къдей тоз шоколад, къдей???“
(Явно запасите ѝ от сладко са свършили, щом така се ентусиазира, което следва да ми напомни утре да купя някакви по-обикновени вафли и да ѝ ги продам на цената на самолетния билет Виена-Лос Анджелис)
Казвам ѝ: „В хладилника е.“
Тя го отваря със замах и започва да рови.
Тайната лека-полека започва да се оттича.

Както и да е. Три пъти хваща кутията с шоколада и го мести наляво-надясно, аз всеки път ѝ казвам: „Е, това е де!“, а тя само я отмества и продължава да бърника.
На четвъртия път не издържам и започвам да крещя като прегракнал и отхвърлен от всички женски гларус в размножителния период: „Това бе, това дето го държиш е шоколада! Да бе, точно това! ТОВА, БЕ – В КУТИЯТА Е ШОКОЛАДА, ТОЧНО ТО!!!“

В този момент се намесва баща ми от отатък: „Нищо не мога да ти разбера, телевизора е пуснат – ела тука кажи, каквото имаш да казваш.“
Аз пак: „Абе, в кутията е шоколада! В нея, бе!“
Баща ми отново, вече и той с тон, който започва да се разпространява поне в петдесетметров радиус: „Не чувам нищо, бе! Казах ти, телевизорът е пуснат, ела тука и кажи да те чуя.“

Майка ми вече се е припотила от създалото се напрежение, макар от хладилника да излиза студ и мраз, който я блъска във физиономията, аз пак крещя да я изкара тая кутия или да се дръпне аз да я изкарам, па да я надяна на главата си, че да се свършва тая мъка и тая неземна драма, баща ми добил тембъра и заплашителността на оня, дето викаше „Дисис Спартааааааа“ надава бойни викове и продължаващ да си въобразява, че говоря на него настоява, че ама наистина нищо не чува и да отида да му го прошепна гальовно в ухото, щото телевизора гърмял и въобще не може да ме разбере.

Това продължава вече цяла вечност и се налага да взема крути мерки.
Отдръпвам майка ми от вратата на хладилника с едно решително движение, грабвам шибания шоколад, отивам при баща ми и наврял лицето си в неговото започвам да квича: „ЗА ЕЙ ТОЯ ШОКОЛАД СТАВА ДУМА! НА МАЙКА ГОВОРЕХ, НЕ НА ТЕБ!КАТО НЕ ЧУВАШ, НАМАЛИ ЗВУКА НА ТОЯ ТЕЛЕВИЗОР И ВЗЕМИ ДА ЧУВАШ!“

Зад гърба ми пък се промъква плахо една от причините за космическия скандал и промълвява плахо: „Ма аз не можах да разбера, че става дума за течен шоколад – чух за „тесен“ шоколад и търся някакво малко шоколадче. Сещаш се – от тия мъничките, тесните…“

Света Парашкево! Тесен шоколад! Тесен!?!?

И ся, кво? Стотина, сто и пейсе грама сладичко тряа го ядем трима, щото то не можеш да не му дадеш и на повелителя на „Увеличения до край звук“.

Друг път – никой път!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *