Искра Веселинова

Искра в Кауфланд

Винаги, когато вляза в „Кауфланд“ или в който и да е хипермаркет, изпитвам две чувства – на ужасна лакомия и на ужасен срам от лакомията.

Нямам време да се отдавам на чувства обаче, защото навън мъжът ми ми засича време с едни и същи думи всеки път:
– Значи, да не вземеш сега да ми се моташ. Искам да излезеш по най-бързия начин, защото нямам цяла вечер да се занимавам с теб.
И после пита свадливо:
– Имаш ли списък?

Потупвам се по джоба. Нямам време за приказки, защото хронометърът вече е в ръката му и аз заставам в позиция „нисък старт“. Мъжът ми махва с ръка и аз се втурвам към количките, като грубо изпреварвам една необятна лелка, захапала франзела; две дечица, които другарски си разменят една и съща дъвка и я дъвчат поред и старец с облечена наопаки плетена жилетка и вълнени шушони, в които беше запасал крачолите на панталона.

„Извинете, извинете, извинете!“ – извиках на един дъх и сграбчих количка. После връхлетях като ураган в магазина и както винаги, се стрелнах първо към витрината с тортите, да се поолигавя малко и да повъздишам, докато гледам купищата сметана, захарните рози и шоколадовите кувертюри. А има и петифури. Боже, как ми се услажда тази дума!
– Какво ще обичате? – попита ме симпатичното момче на щанда.
Ще обичам всичко, но не сега, моето момче, защото хронометърът цъка, цъка.

После се гмурнах в морето от картофи, лютеници, меса, перилни препарати, сапуни, кучешки каишки, играчки за котки, храна за папагали, замразени пици и тъжни пилешки кълки с криви пръсти.

Списъкът беше изваден и започнах да се взирам късогледо ту в него, ту в цените. Да търсиш промоции си е главоболна работа. Зверих се, блещих се, пресмятах на пръсти, извадих сметалото от чантата, ха да видим сега, я да се сетя колко беше на нашия магазин, ура, ще спестя осем стотинки; грабвам телефона и звъня на банкера си в Швейцария. Май наистина спестих някой лев с хиляда математически рокади и пресмятане на корен квадратен, тангенс и котангенс.

Понеже съм решила да бъда много, ама много, ама извънредно пестелива, за да се вместя в скромния си бюджет, който обикновено още на първата седмица след заплата започва да предава Богу дух, се замислих дори дали да не си купя едно жабешко зелено яке с жабешко зелена качулка и джобове като жабешки усти. Якето изглежда ужасно и като си представих аз пък как ще изглеждам в него се спрях навреме.

Зад един от рафтовете дядкото с обърнатата жилетка кротко примлясква салата „Снежанка“. Нека си яде човечецът.

На щанда за сирена се изправих пред труден избор. Тук имаше хан Крум, хан Аспарух, хан Кубрат и дори Хан Соло, сирене на дядо, на баба, на леля, на учинайка и на шурея Спас.

Най-много се забавих край рафтовете за перилни препарати. Мирисах, разклащах, пак извадих сметалото; значи, ако пера два пъти седмично по едно бяло и едно цветно пране и ако от Ботевград към Перник се движи кола със средна скорост 50 км/час, а бащата на Иво с две кофи е напълнил басейн за половината време от бащата на Милко, значи по-добре да не си купувам нищо.

Калгон няма да взимам, ще ползвам лимонтозу за котления камък. Тоалетна хартия „Емека“, айде сега глезотии, да е за друго, ами то за г*з. Ние можем и с Етвърда, на село едно време с вестници се бършеха, другарят Живков колко лайна е изял, не ти е работа! Крем за лице, крем за лице…ревитализиращ, избелващ, със слънцезащитен фактор, де го туй слънце сега, с аромат на рози, на люляк и на мимози.

Замислям се дълбоко над едни боксерки, с червени рози на черен фон, които в началото взех за кокетна покривчица. Да ги взема на мъжа ми, само за да му видя реакцията… Не, не ми се харчи излишно.

Кучешка каишка. Ние нямаме куче, имаме Чочо. Чочо е котарак, но виж колко симпатична каишчица. От друга страна, никога не съм виждала котка на каишка. Или ако съм виждала, то е било на погребението на стопанина ѝ, загинал при мистериозни обстоятелства, намерен облещен и с изподраскан нос.

Я виж ти – играчка мишка. Ние имахме такава, но Чочо я закопа в тоалетната си и аз я изхвърлих с погнуса, с две домакински ръкавици, надянати една върху друга. Стискам замислено мишката и тя издава ужасен пищящ звук, с който мигновено се превръщам в център на внимание за има-няма сто човека. Поглеждам ги като злобен папагал. К’во зяпате, бе? Айде да ми каже някой нещо! За да подсиля позата си на диктатор, демонстративно и много силно още веднъж стискам мишката. Хорицата се обръщат напреде си като кукли на конци. Ха така!

Избирам най-дългата опашка, за да измамя Законите на Мърфи. Защото, когато избера най-късата, започва поредица от бедствия – някой припада, лентата блокира, спира токът и идва пожарната. Затуй се нареждам на най-дългата и тя безотказно и бързо тръгва напред, за да ми направи напук, което и целя. Понякога и съдбата си е бая проста.

На излизане хвърлям око на малките обяви. Някой продава каца, 250-литрова, друг купува стари обувки (защо, за Бога?); а един „Буядисва якета кожани изгоно“. Бравос, значи.

Навън за последен път се срещам с дядкото, който още се облизва като котарак, иначе демонстративно и много невинно носи един сапун от най-евтините. Докъде се докарахме, мамка му!

Последни метри до финала, край мен фотографите тичат с изплезени езици, тълпата буйно скандира, късам лентата с гърди и наистина само фотофиниш може да определи кой от двама ни – аз или Волвото, което в момента си търси място, е пресякъл паркинга по- бързо. Мъжът ми е свъсил вежди, но по тези сурови черти, издялани от късоглед каменоделец с тремор в дясната ръка, пробягва сянка от опашчицата на усмивка.

Алилуя, братя и сестри, победих!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *