Искра Веселинова

Искра и драмата наречена „Живот“

Моят живот е наситен с драми – малки и големи, обикновено създавани от мен самата. Синовете ми ме наричат „Drama Queen“.

Не е като да не се опитвам да се преборя със себе си. Събуждам се сутрин и се опитвам да мисля позитивно. Бога ми, старая се! Поглеждам през прозореца от легнало положение. Навън небето грее в най-синьото синьо, което може да съществува. И аз се опитвам да благодаря наум за това прекрасно утро. Но докато се мъча да изглеждам благодарна, признавам си, че не ми идва от сърце.

Започвам да се разсейвам. Покрай небето съглеждам и някакъв дефект на дограмата и наругавам майсторите, които „сътвориха тоя боклук, да ви сътворят дано!“
После се замислям за пердетата – трябва да се свалят и да се перат. Пффффф…Ставам с тежкия тропот на гневен катър и със също толкова злост в душата.
Докато си варя кафето си мисля за всички онези негодници и мискини, които сутрин се събуждат на някоя яхта сред прекрасния океан, прислужник в ливрея им сервира ароматно кафе и плодова салата, а от брега им маха добрият им приятел милиардер и ги кани на вечерно парти. Докато кипя от яд, кафето също кипва и олива котлона. Сефте!

Навън гълъбчетата писукат, а родителите им усърдно ги хранят. „Мамицата ви мръсна, що ли не ви метна долу на котките?“- заканвам им се аз и се заемам с дошлото ми до гуша ежедневие.
Междувременно дебна котарачето да не направи някоя беля, заканвам се и на него: „Да не те пръждосам на вилата“, а пък в същия момент го галя по копринената козинка и той май нищо не разбира от моите заплахи.

Ако мъжът ми спи, това е чудесен повод да го събудя. Откъде-накъде ще спи, когато аз шетам? И започвам да гъгна с глас, сякаш изтръгнат от пантите на несмазвана с години врата: „Пламеееенеее…скръъъъъц….събуди сееее….скръъъъц“.
Това се повтаря на равни интервали с все по-неприятен тембър, докато накрая ме замерят с възглавницата. Тогава започвам да събирам разни разхвърляни работи и да мърморя: „На слугиня ме обърнахте в тази къща. Никой не си мърда пръста за нищо. Изаура, същинска Изаура. Ама за мене няма да се появи някой богаташ и да каже: „На ти тез два-три-пет-десет милиона, ти си тяхната наследница. А, гледай сега, тука някакво петно. Ще взема да го изчистя с белина“.

Чистенето с всевъзможни препарати и най-вече с белина е истински бич за живущите у нас. (Котето нещо ми се беше видяло омърляно и аз заразсъждавах на глас: „Сега с какво да го почистя?“ „Само не с белина!“ – викнаха всички, ужасени.)

Мъжът ми иска кафе. „На мене някой вари ли ми кафе?“ замърморвам, докато наливам вода в джезвето. Ако пък мъжът ми е станал в ранни ранини и е отишъл да се труди още по тъмно, аз пак съм недоволна: „Хукнал по изгрев още. Много работен, няма що. Ама да сложи нова мрежа на вратата няма време“.

Синовете ми стават и нападам тях. „Много ви е лесно на вас – котка, та котка. А аз да му шетам, аз да му чистя, аз да го храня. Нали?!“
В това „нали“ влагам толкова артистична страст, че а-ха да се разрева – става ми мъчно за мене си.

Кого да заръфам сега, кого? Излизам на терасата и обхождам района със зорък поглед. Приличам на онези огромни армейски прожектори, дето ги държат на вишката. Районът е спокоен,с изключение на един дядко, който мирно носи торбичка с домати.
„Тая пък пенсия сън не спала за домати. Да не отслабне случайно. Само се тътрузят от зори, катерят се по автобусите и се пречкат“.

После идва истинската драма, защото ще се сменя пясъкът на котето. Инсценирам два-три гнусливи припадъка, с олюляване, хващане за сърцето и свличане по стената. Докато се смъквам, се сещам,че може да я изцапам или охлузя нещо и се премествам да припадам на кухненската врата. После, докато мия котешката тоалетна, нареждам като професионална оплаквачка: „Това ми остана – само работата, щото нямам какво друго да върша и сякаш не чака всичко мен. Боже, Божеее, тресни ме с нещо, пък ме прибери, да не се мъча. Бутни ме с някоя кола, да се намажа по гумите“.

Свършвам си работата, чучвам до котето, което сладко спи и започвам да го галя. После излизам навън, поглеждам гълъбчетата и ги успокоявам: „Няма да ви хвърля, няма. Кака ще си ги пази, да станат големички и хубавички. Няма да ги даде на лошите котки“.

Как му казват специалистите на това? Някакво гранично разстройство, що ли?

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *