Моят живот е наситен с драми – малки и големи, обикновено създавани от мен самата. Синовете ми ме наричат „Drama Queen“.
Не е като да не се опитвам да се преборя със себе си. Събуждам се сутрин и се опитвам да мисля позитивно. Бога ми, старая се! Поглеждам през прозореца от легнало положение. Навън небето грее в най-синьото синьо, което може да съществува. И аз се опитвам да благодаря наум за това прекрасно утро. Но докато се мъча да изглеждам благодарна, признавам си, че не ми идва от сърце.
Започвам да се разсейвам. Покрай небето съглеждам и някакъв дефект на дограмата и наругавам майсторите, които „сътвориха тоя боклук, да ви сътворят дано!“
После се замислям за пердетата – трябва да се свалят и да се перат. Пффффф…Ставам с тежкия тропот на гневен катър и със също толкова злост в душата.
Докато си варя кафето си мисля за всички онези негодници и мискини, които сутрин се събуждат на някоя яхта сред прекрасния океан, прислужник в ливрея им сервира ароматно кафе и плодова салата, а от брега им маха добрият им приятел милиардер и ги кани на вечерно парти. Докато кипя от яд, кафето също кипва и олива котлона. Сефте!
Навън гълъбчетата писукат, а родителите им усърдно ги хранят. „Мамицата ви мръсна, що ли не ви метна долу на котките?“- заканвам им се аз и се заемам с дошлото ми до гуша ежедневие.
Междувременно дебна котарачето да не направи някоя беля, заканвам се и на него: „Да не те пръждосам на вилата“, а пък в същия момент го галя по копринената козинка и той май нищо не разбира от моите заплахи.
Ако мъжът ми спи, това е чудесен повод да го събудя. Откъде-накъде ще спи, когато аз шетам? И започвам да гъгна с глас, сякаш изтръгнат от пантите на несмазвана с години врата: „Пламеееенеее…скръъъъъц….събуди сееее….скръъъъц“.
Това се повтаря на равни интервали с все по-неприятен тембър, докато накрая ме замерят с възглавницата. Тогава започвам да събирам разни разхвърляни работи и да мърморя: „На слугиня ме обърнахте в тази къща. Никой не си мърда пръста за нищо. Изаура, същинска Изаура. Ама за мене няма да се появи някой богаташ и да каже: „На ти тез два-три-пет-десет милиона, ти си тяхната наследница. А, гледай сега, тука някакво петно. Ще взема да го изчистя с белина“.
Чистенето с всевъзможни препарати и най-вече с белина е истински бич за живущите у нас. (Котето нещо ми се беше видяло омърляно и аз заразсъждавах на глас: „Сега с какво да го почистя?“ „Само не с белина!“ – викнаха всички, ужасени.)
Мъжът ми иска кафе. „На мене някой вари ли ми кафе?“ замърморвам, докато наливам вода в джезвето. Ако пък мъжът ми е станал в ранни ранини и е отишъл да се труди още по тъмно, аз пак съм недоволна: „Хукнал по изгрев още. Много работен, няма що. Ама да сложи нова мрежа на вратата няма време“.
Синовете ми стават и нападам тях. „Много ви е лесно на вас – котка, та котка. А аз да му шетам, аз да му чистя, аз да го храня. Нали?!“
В това „нали“ влагам толкова артистична страст, че а-ха да се разрева – става ми мъчно за мене си.
Кого да заръфам сега, кого? Излизам на терасата и обхождам района със зорък поглед. Приличам на онези огромни армейски прожектори, дето ги държат на вишката. Районът е спокоен,с изключение на един дядко, който мирно носи торбичка с домати.
„Тая пък пенсия сън не спала за домати. Да не отслабне случайно. Само се тътрузят от зори, катерят се по автобусите и се пречкат“.
После идва истинската драма, защото ще се сменя пясъкът на котето. Инсценирам два-три гнусливи припадъка, с олюляване, хващане за сърцето и свличане по стената. Докато се смъквам, се сещам,че може да я изцапам или охлузя нещо и се премествам да припадам на кухненската врата. После, докато мия котешката тоалетна, нареждам като професионална оплаквачка: „Това ми остана – само работата, щото нямам какво друго да върша и сякаш не чака всичко мен. Боже, Божеее, тресни ме с нещо, пък ме прибери, да не се мъча. Бутни ме с някоя кола, да се намажа по гумите“.
Свършвам си работата, чучвам до котето, което сладко спи и започвам да го галя. После излизам навън, поглеждам гълъбчетата и ги успокоявам: „Няма да ви хвърля, няма. Кака ще си ги пази, да станат големички и хубавички. Няма да ги даде на лошите котки“.
Как му казват специалистите на това? Някакво гранично разстройство, що ли?
