Искра Веселинова

Искра и потният крак

Тази вечер в „Дневникът на склеротика“ ще ви представим една история на ужасите, затова моля всички емоционално лабилни читатели да спрат тук и да идат да си сготвят заек фрикасе. „Защо пък точно заек фрикасе?“ – ще попитате вие. „Защото ми се е прияло“- ще ви отговоря аз и с един замах ще игнорирам всякакви по-нататъшни неуместни въпроси. И така, предупредени сте, на лабилните – сбогом и продължаваме нататък към самата история, която има смразяващо кръвта заглавие, а именно:

Искра и потният крак

Неведнъж и дваж съм ви разказвала, уважаеми, че в нашия квартален магазин можеш да срещнеш всякакви невероятни индивиди. Като добавите и моята мила особа, която дава своя скромен, но решителен принос в общата картина на въпиющ дебилизъм, можете да развихрите въображението си и пак няма да достигнете и на йота нивото на страховити човешки екземпляри, които бродят между рафтовете с пастет и русенско варено.

Тук можете да видите огромна изрусена циганка с увиснали до раменете златни обеци, с гърди, набрани сякаш от близкия бостан и облечена в бархетен пеньоар на баклавички, обута с шалвари, червени терлици и още по-ярко червени пашмаги с пухчета.

До нея се извисява кварталният дългуч, с вързано на врата шалче на Реал Мадрид и с яке, на чийто гръб пише: „Аз съм блондинка. Е, и?“

Насреща им крачи една от многобройните квартални дърти кикимори. Сериалите са свършили, Гюлшен е пратила въздушна целувка на Мустафа, а Хайрие ги е видяла и подло ги е наковладила на чичо Селим, който държи семейната каса и командва всички, освен това преди време е бил блъснат от кола и е получил амнезия, затова не подозира, че има зъл брат- близнак.

Кикимората е облечена с дебела грейка, но пък контрастно е боса в бежовите ботушки с неясна възраст. По продуктите в кошничката ѝ съдим, че ще прави кекс, а по физиономията ѝ – че търси с кого да се заяде.

Затова се отдалечаваме предпазливо и зад ъгъла попадаме на ПОТНИЯ КРАК!

Сигурно няма българин, броя и себе си, който поне веднъж в живота си да не е шляпал с китайски или турски пластмасови чехли. Както знаем, дизайнът им се отличава с откровена грозота, а когато събуем чехлите, имаме ужасното обонятелно чувство, че нещо отдавна е умряло в тях.

В последните години китайските дизайнери си позволиха да излязат от сковаващите рамки на класическия чехльов дизайн и въведоха бонбоненото розово, небесното синьо и жабешкото зелено. Има семейства, които обичат да носят еднакъв модел от тези унисекс чехли, като ги различават само по размерите и цвета.

Точно на такова семейство попаднах тази вечер, но да осъзная, че са семейство, което просто спазва добрите стари китайски традиции, ми трябваше време, в което да преглътна потреса си, защото преди да фокусирам семейството, аз видях само КРАКА.

Той беше ГОЛЯМ. Той беше КОСМАТ. Той беше ПОТЕН. Той РАЗМЪРДВАШЕ ПРЪСТИ в небесносин чехъл, достатъчно голям да обуе и танк. Кракът беше подпрян и обилно оросяваше с потта си един от ниските рафтове, на които са наредени буркани с кисели краставички, мариновани чушки и друга зимнина.

Забелязах, че пръстите са дундести, червени и увенчани с коруби, които дори и аз, която съм доста свободна в изказванията си, не бих си позволила да нарека „нокти“. Корубите бяха жълти, криви, дълги и навярно гъбясали, защото как иначе са добили този цвят и консистенцията на синьо сирене( впрочем, вероятно и миризмата).

Стопанинът на крака кротко си го чешеше в ръба на рафта. Заприлича ми на крава, която се дръгне на градинската ограда. До мъжа с потния крак стоеше нисичка топчеста жена с лицето на един генерал от Междузвездни войни, оня, опуленият, сещате ли се?

Чехлите на жената бяха розови. Чорапите – сини. А това, което ме довърши и оттогава съм морална развалина, беше внучето, което в лице го докарваше на бабата, в краката на дядото, а в чехлите – и на двамата. Тази приемственост между поколенията беше страховита.

Огледах ги с почтителен ужас. Дядото продължаваше да се дръгне. Бурканите дрънчаха жалостиво. Бабата се пулеше. Детето подсмърчаше. Аз бълбуках от смесени чувства. Преживях истински катарзис. Изпитах неистово желание да купувам и раздавам чехли, да купувам и раздавам. За щастие, силно развитата ми напоследък скръндзаливост ме освести навреме и ме спаси от неразумни благотворителни деяния.

Обърнах се няколко пъти, за да видя отново потния крак. Благодарна съм на притежателя му. Огромна част от списъка ми с лакомства тутакси отпадна. Обзе ме странно безапетитие. Все пак, успях да се стегна и да си купя един-два шоколада. Иначе не знам.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *