Яяя......

Искрици

Публикувано

Есента не бързаше да предаде щафетата на зимата и ябълките в кюстендилско бяха цъфнали пак. Шофирах с отворен прозорец и се наслаждавах на чудесното време, когато забелязах полицейски пост в далечината. Не трябваше да променям нищо – движех се в рамките на позволената скорост, но все пак реших да намаля още – интуицията ми подсказа, че ще ме спрат за рутинна проверка. Интуицията ми не ме лъже никога, но не ме питайте защо понякога не я слушам – сигурно защото не понасям скуката.

Изминах още 500 метра и един от униформените вдигна палката и посочи към банкета. Вече бях включил десния мигач и кимнах с глава, без да откъсвам поглед от него. Загасих двигателя и отворих страничното стъкло. Полицаят се представи и поиска документите ми, след което обясни, че трябва да запише данните ми – рутинна процедура за документиране на проверката. Кимнах в знак на разбиране. Не бързах за никъде и продължих да се наслаждавам на чудесното време.

Полицаят се върна с моите документи в ръка, подаде ми ги, благодари уставно, след което внезапно смени тона, усмихна се и ми каза: „Знаете ли, че моето дете получи лаптоп – подарък от Вас?“

Сървърът на МВР му е казал, че аз съм Дядо Коледа? Сигурно имам и милион и половина електронни фиша за превишена скорост от последното разнасяне на подаръци…

Мъжът продължи: „Благодаря! Нямате си представа колко е мотивиран да учи програмиране!“.

Върнах му усмивката с обяснението, че синът му не е получил подарък, а награда. Фирмата ми организираше състезания по информатика в ПМГ Кюстендил, а спечелилите първите три места във всяка категория получаваха лаптопи, таблети, или прилични парични суми. Поговорихме си още 2-3 минути, след което си пожелахме лека вечер и аз потеглих.

Шофирах, а спомените ме върнаха с четвърт век назад. Бях ученик в 11-ти клас в Окръжната математическа гимназия в Кюстендил. Тогава последната година от обучението се наричаше УПК (Учебно-професионален комплекс). Нашата специалност беше „Програмиране“. Беше време за производствен стаж, повечето от нас бяха разпределени в изчислителния център на града, но аз попаднах в малка група, която щеше да проведе стажа си в завод „Велбъжд“. Там произвеждаха прежди. Заводът имаше малкък ИТ отдел, състоящ се от началник и секретарка. Нямаше място за нас в тяхната канцелария и ни приютиха в една стая от другата страна на коридора, където имаше един брой компютърна конфигурация „Правец-16“. В същата стая се помещаваха четири огромни механични сметачни машини, на които едни лелки тракаха по цял ден. Шумът от тези неща беше невъобразим.

Не ни поставиха никакви задачи. Единственото изискване беше да прекарваме по четири часа на ден там. Две момчета и четири момичета. Момичетата не проявяваха никакъв интерес към компютъра и четирите им часа минаваха в обсъждане на тоалетите за предстоящите абитуриентски балове, както и на някакви непознати нам (на мен и Биджи) момчета. Биджи беше най-добрият ми приятел. Страничен наблюдател не би предположил, защото на всичко, което кажех, Биджи отговаряше с „Митко… Изобщо не е така.“. След което развиваше някакви негови теории. Не можехме да си разделим компютъра и се разбрахме да „работим“ на смени – аз сутрин, а Биджи – след обяд. „Работата“ се изчерпваше с игра на Tetris, Invaders, Alley Cat, Sabotage…

Игрите ми омръзнаха за два дена и се поинтересувах какво тракат лелките на тези огромни машини. Привидно приличаха на огромни пишещи машини, но всъщност можеха да правят изчисления. Софтуерът на тези допотопни неща беше във вид на големи метални рамки, в които, подобно на детска мозайка, бяха набодени метални елементи – модерен вид клинопис. Обясниха ми, че те обслужват отдел ТРЗ – „Труд и работна заплата“. И с тези машини изчисляват и разпечатват ведомостите и фишовете за заплати.

Тези механични машини нямат памет, а това означава, че машините извършват само елементарни изчисления, но лелките пишат всеки път трите имена на работниците, както и цифри, които не се променят всеки месец – заплата по щат, брой деца – тогава всички родители получаваха детски надбавки и т.н. Веднага си помислих, че мога да автоматизирам труда на тези жени. Помолих ги да ми разкажат как се изчисляват заплатите – точка по точка. Разказаха ми за всички начисления, отчисления и проценти, а аз записвах. Благодарих им, съставих алгоритъм и се заех да пиша софтуер за ТРЗ.

До края на месеца оставаше цяла седмица и аз им казах, че могат да спрат да тракат, защото можем да изготвим ведомостите и фишовете с компютъра. Те проявиха огромно недоверие. Казаха, че в завода работят хиляди служители и изготвянето на тези неща е сериозна задача, след което продължиха да вдигат шум, а аз написах софтуера. А когато Биджи дойде, го помолих да ми диктува досиетата на служителите, за да ги въведем по-бързо. В края на следващия ден цялата база данни беше попълнена надлежно и аз демонстрирах как с едно натискане на клавиш компютърът генерира всичко, а на нас не ни остава нищо друго, освен да гледаме как матричният принтер разпечатва стотици страници с фишове и таблици.

Повикахме и началника на ИТ отдела. Той определено хареса това, което видя. През този месец бяха изготвени два комплекта документи – един, изготвен на компютър, и друг, изготвен от шумни, консервативно-недоверчиви лелки. Всички цифри бяха съвършено еднакви, но след минута еуфорията беше заменена от паника. Лелките се питаха какво ще се случи с тях, с щата на техния отдел, с техните работни места… Горкият началник на отдела – наложи му се да повтори поне десет пъти: щатът ще остане непокътнат (беше 1987-а), просто ведомостите вече ще се генерират от компютър, а служителите все пак ще имат някаква работа – да въвеждат болнични листове и други актуализации. И да поставят хартия в принтера. На практика работата им стана двадесет пъти по-малко. Освен това в стаята настана тишина.

На следващия ден всички лелки бяха по бюрата си и плетяха. Какво друго могат да правят жени без работа в завод, който произвежда…прежда. Оказа се, че всички плетат пуловери и чорапи за мен… Качествена беше преждата на завод „Велбъжд“ – имам още здрави чифтове от тези зимни чорапи…

Шест месеца по-късно, в един студен ноемврийски ден, на смрачаване, школната рота на 9-ти отделен мотострелкови батальон в 9-та танкова бригада се прибра от тактическо учение. Нашето спално помещение се намираше на втория етаж, в дъното на коридора, и, наближавайки, предусещах удоволствието от заслужената почивка, а вкочанените ми пръсти се връщаха към живот. Дневалният, младши сержант М. Д. Димитров, държеше купчина писма и посрещаше щастливите получатели с изискването да направят 10 лицеви опори, за да си получат пощата. Мизата за пощенски запис беше по една опора за всеки лев. Не беше непосилна, защото родителите изпращаха на войниците по 10-20 лева – сума, предостатъчна за цял месец предвид цените в лавката. Аз не получавах поща. Не бях оставил никого да страда по мен и аз също не страдах по външния свят.

За моя изненада младши сержантът ме посрещна с едно ехидно: „О-хо-хо-хо, знаеш ли какво те чака?“. Не, не знаех, не очаквах поща. Показа ми някакво листче за телеграфичен запис. Гледах и не вярвах на видяното – имах запис. Аз имах запис! Познавах изпращача – другарят К., началник на отдел в завод „Велбъжд“ – Кюстендил, но не разбирах. А сумата…. толкова лицеви опори не мога да направя дори сега, а тогава все още бях слаботелесен – на влизане в казармата тежах 54 килограма. Седемстотин и тридесет (730) лева, цифром и словом. Младши сержантът ми даде листчето и каза, че няма нужда да правя лицеви опори. Кой би се занасял с новобранец, притежаващ такива авоари…

Към записа имаше лаконично съобщение: „Хонорар за изработване на софтуер за ТРЗ.“. Те започнали да ползват софтуера и в един момент другарят К. е направил предложение пред ръководството на завода. Предложението е било прието без възражения и е решено да ми изплатят 730 лева. Това бяха страшно много пари! Бях ги заработил само за два дена. Вече знаех с какво искам да се занимавам, след като отслужа редовната си военна служба. Бях 100% убеден. Този човек беше направил нужното, за да ме мотивира в избора на професия. Освен това си беше направил труда да посети дома на родителите ми, дипломатично беше отклонил предложението им те да ми предадат сумата и не си беше тръгнал, без да получи адреса ми в казармата.

Благодарение на този човек аз се заех с разработване на софтуер скоро след казармата. И в продължение на десет години облекчих труда на много служители в стотици български фирми, създавайки софтуер. През тези десет години натрупах много опит в работа с клиенти, учех се от бизнеса, на който помагах, след което сам създадох успешен бизнес в сферата на Интернет, което пък беше добре както за мен, така и за държавата ни. Трябваше обаче да върна онзи жест. Не потърсих господин К., но вместо това върнах жеста му към много младежи, мотивирайки ги по изпитан вече начин.

България е малка страна както по площ, така и по население, но имаме огромен потенциал. Не се нуждаем от чудо, за да успеем, а само от съвсем малка искрица, насочена в правилната посока. Някога, много отдавна, бях озарен от нея, а след това просто я предадох на други. Често „моите“ младежи ме информират за прогреса си, споделяйки, че преди години съм ги вдъхновил. Мнозина от тях жънат успехите си в чужбина, но не са забравили откъде са тръгнали.

България е малка страна и в последно време цифрите не изглеждат добре, но аз съм сигурен, че ще успеем. Нужни са ни само още няколко искрици…

Димитър Димитров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *