Яяя......

Истории за Душко-добродушковци и не само

По линия 116 си имаме шофьор, дребничък, синеок и бял, почти колкото ризата си, като излязъл от детска приказка за душкодобродушковци и неслучайно известността му идва от това, че поздравява абсолютно всички пътници на качване, а на слизане им пожелава хубав ден по седем-девет-шестнайсет часа на ден.
Понякога съм се чудила не се ли уморява и си мисля, че обяснението ми е просто – прави го наистина и от сърце.

Естествено, когато шофира той, в автобуса цари положителна атмосфера, дори и най-намръщените се усмихват, а пенсионерите мило и драго дават да се возят с „на Славка момчето“, което ги кара да се чувстват като у дома си.

Докато пътувахме вчера сред смях, шеги и закачки се заслушах в една баба:
– Да ви кажа как се изложих. Чух по телевизията, че пенсиите стават 1200 лева, веднага взех телефона да се похваля на децата, вече няма да им тежа, дори за екскурзия си помислих. А после се оказа, че не съм разбрала правилно.
– Но ти как можа да повярваш на това – запитаха я другите.
– Ами, не знам, помислих, че Бойко може да се е разкаял. Но поне за малко се зарадвах – горчиво се засмя старицата.
След което слязох от автобуса, оставяйки ги около нашата „бяла лястовица“.

Може би не сме толкова лоши, злобни, намръщени, или апатични, а просто бедни. И гладни за мили думи.

Анита Владимирова

……………………….

Стоя на две крачки от входната врата на блока и не смея да пристъпя… Защото точно пред стълалото са се спрели майка и едно прекрасно двегодишно русокосо съкровище.
Съкровището най-вероятно е от съседната детска ясла и очевидно е новопостъпило, защото за него всичко наоколо е за чудене.

– Мамо, какво е това?

Мама вдига глава нагоре и сочи прозореца на съседката под мен – той винаги е отрупан с гълъби:

– Това е перце,което специално са ти пуснали тези гълъбчета.
– А това до перцето какво е, мамо?
– Това пък е някакъв боклук, перцето е паднало точно върху него.

След още няколко опознавателни въпроса и отговора, малката красавица вече е склонна да си тръгне.

– Кажи на перцето „чао“ – подсеща майката.
И съкровището тутакси започна да се поклаща и да пее някаква своя мелодия:
– Чао, перценце, чао, боклук….

Фантастична песен беше…невероятна песен!

А аз останах пред входната врата, докато се насмея хубаво – и от умиление и от красотата на мига…

Елена Банова

………………………

Събрахме се на една маса приятели, които много обичам. Понякога се виждаме ей така като оцелели и си разказваме това, което ни се е случило.

Разговорът тръгна от синовете ни, после се прехвърли на цялата тази безнадеждност, която все повече се усеща. Не е така, бе хора, разпалва се приятелката ми. И разказва историята на един много болен мъж, за когото събрали пари само за дни, за да могат да му купят изкуствена ръка. По някаква ужасяваща ирония той починал в деня, в който ръката била готова. А лекарят, направил протезата, върнал платените за нея 15 хиляди. За децата на мъжа.

Притихваме всички на масата, а мен нещо ме е стиснало за гърлото. И само десет минути по-късно като провидение на Вселената, доказващо, че доброто наистина е въпрос на гледна точка, при нас сяда мъж, който от година поне не е идвал в България и първите му думи са колко хубаво е станало всичко тук. Ей така, усмихва се, докато си свива ръчна цигара и излъчва точно онази необремененост, която все по-рядко срещам. Първо му завидях. А после ми стана хубаво…

***

Фейсбук ми припомни как преди осем години в Шабла мъж от съседната маса обясняваше на сина ми: Много си сладък, мойто момче! Ако не беше затворен магазинът, чичо щеше да ти купи сладолед и еееееей такава вафла (разтягайки ръце като за риба ).
Чета това днес и си казвам – ами, че то така е и в живота. Все ще се намери някой чичко да ти обещае вафла, но магазинът ще е затворен…

Мария Николаева

………………………

– Извинявайте, къде се намира номер 91?
Няколко пъти на месец, от близо 1/2 година, този въпрос ми се задава от почти нормално изглеждащи жени, обикалящи с недоумение по улицата.
В началото ги питах какво точно търсят, за да мога да им помогна, но нито една от тях не ми отговоряше. Само ме гледаха с изражение на жена, нуждаеща се от дамска превръзка, но срамуваща се да я поиска.

И така аз спрях да питам. Просто когато видя неориентирана жена насред улицата, вървяща към мен с въпросителен поглед, директно казвам „Това, което търсите е ей там!“, без дори да чакам да ме заговорят. Те на свой ред се притесняват, изчервяват, усмихват срамежливо и отвреме навреме питат: „- А вие откъде знаете?“

Така или иначе не ми стана ясно къде ходят и защо ги е срам да си кажат, докато един ден отговорът ме връхлетя от само себе си под формата на ФБ ивент с името
„КУРС ЗА ПРИНЦЕСИ“
хостед бай Наталия Кобилкина!!
Нещо дълбоко в мен прошепна „Провери адреса, провери адреса!“ и О! ЧУДО!, всичко си дойде на мястото.

„Ти си родена като жена, принцеса, жрица, вълшебница и ако ти живееш през женската си енергия – всичко само ще идва при теб! Любов, грижа, подаръци, защита, подкрепа… ти просто отваряш ръцете и сърцето си и получаваш.
Обаче, ако не си даваш право да бъдеш жена и живееш през мъжката енергия – тогава нещата стават трудно! Тогава се бориш за оцеляване, работиш неуморно, сама си носиш тежките чанти и ядосано се питаш: къде са истинските, свестни мъже?“
Това и други проникновения описваха ивента и „обучението“.

И тогава разбрах от какво са се срамували и най-вероятно ще продължават да се срамуват тези почти нормално изглеждащи жени – срамуват се от това, което търсят, срамуват се от това, което ще намерят, срамуват се от това, да си признаят при кого отиват да го търсят, срамуват се да станат кобилкини принцеси.
Или нещо друго кобилкино.

Мирослав Тонев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *