Искра Веселинова

История от влака…

Тази история я чух преди много време от една възрастна дама, с която пътувах във влака.

Влаковете тогава бяха универсалният транспорт и за разлика от сега, бяха безопасни, с тях се пътуваше лесно и удобно и бяха винаги пълни с хора, които си говореха сладки приказки, смееха се и времето минаваше неусетно; край прозорците тичаха златни ниви и овощни градини; тежки слънчогледови глави кимаха от течението, завихрено от вагоните и хлапета подкачаха край линията, махаха и крещяха.

Повечето пътници имаха обикновен, да не кажа простоват вид. Бяха работници, свикнали на тежък труд във фабриките; селяни с едри, слинести ръце; миньори с осаждени дробове, в които силикозата вече плетеше смъртоносната си мрежа, но те се радваха, че печелят добри пари; строителни работници с опечени от слънцето лица и вратове, с каскети и ватенки.

Интелигенцията беше представена от учители, заразени от вечната професионална болест – логореята, хубави млади хора – ученици и студенти и понякога, макар и по-рядко, някой достолепен лекар, с хубави рамки на очилата и сериозен поглед.

Никога, през всичките години на пътешествия с влак, всяка седмица по два пъти, до село и обратно, не бях виждала в купетата жена, която без сянка колебание да нарека „дама“.
ТЯ обаче, ме впечатли силно, особено на фона на шумните ни спътници, някои от които бяха наизвадили на вестници носената от къщи храна за из път, режеха домати и сирене, нижеха козя пастърма на тънки резенчета и чупеха комати от златистия хляб. Беше седнала до прозореца, точно срещу мен.

Около шестдесетгодишна, с много хубаво лице, превзето от омайната сила на големи, тъмни и живи очи; косата ѝ беше прибрана в кок, роклята ѝ беше семпла и много стилна, а на врата ѝ висяха на тънка верижка очила за четене. Впечатлиха ме и обувките ѝ – изглеждаха ми вносни; бяха прекалено елегантни за простичкия вкус на българския обувен пазар. Едва после, когато се разделяхме, видях и шлифера ѝ, който би бил типичен за някоя французойка, позираща за снимка пред препълнено кафене на „Шанз Елизе“, докато маха за такси или си слага ръкавиците.

Моята спътничка погледна само веднъж към шумните сътрапезници и лека снизходителна усмивка пробяга за миг по устните ѝ, после отново стана сериозна. Заговорихме се, и аз не знам как, може би, защото в скута ми лежеше приготвената за убиване на часовете книга и жената, прочитайки заглавието с извита глава, се впечатли.

– Четете Фицджералд? – гласът ѝ беше мек като кадифе и сладкозвучен.
Кимнах.
– Малко хора четат Фицджералд – просто констатация, без сянка на съжаление или укор.
– Аз го харесвам – казах простичко.
– Няма да Ви питам защо. Той е от авторите, които или те грабват веднага и те отблъскват завинаги.

Не можех да не се съглася. Погледът ѝ се зарея навън, към бягащото зелено поле и далечните купчинки от селца, накацали по хълмовете.
И после, без друго предисловие, освен няколкото реплики за този далечен за нашия бит американски писател, тя ми разказа своята малка история.

Майка ѝ била гладачка в София. Селянче, дошло от Шоплука, диво и неграмотно, подписвала се с кръстче и познавала само две букви: „А“ и „Б“. Била едва тринадесетгодишна, когато големият град я погълнал с жестоката си паст. Живеела в общежитие към фабриката, където гладела по дванадесет часа всеки Божи ден, без една неделя в месеца.
Дванадесет часа на крак превивала гръб с тежката ютия в ръка, а майсторицата често се карала и връщала дрехите да се огладят пак, като за всяка грешка удържала глоба от мизерния надник на гладачките.

Било спарено, шумно, въздухът тежал и едва се дишал, от парата на ютиите на момичето му се замайвала главата и все гледало с копнеж към големия мръсен прозорец, отвъд който чаткали конски копита, трополели файтони и се чувала човешка глъч. Понякога в почивния си ден малката гладачка плахо се разхождала по софийските препълнени улици, стиснала в ръчица влажната от притеснение длан на някоя дружка от фабриката; двете вървели с препъване по паветата; гледали ококорено огромните красиви витрини на скъпите магазини и въздишали гладно и преглъщали слюнката си пред светналите от чистота стъкла на засуканите сладкарници. Вътре на красиви стойки се мъдрели разкошни торти – толкова пищни и красиви, че приличали по-скоро на кошници с цветя, отколкото на нещо за ядене. А когато се случело да срещнат войничета, също по двама, или ученици от горните класове, двете девойчета се засрамвали, пламвали целите като рози и свеждали очи, а клепачите им натежавали и сълзите им напирали, толкова се стеснявали пред смелите мъжки погледи, които сякаш надничали в душите им.

Четири години минали неусетно. В гладачницата вече нямало по-сръчна и по-добра в работата от порасналото девойче, което отдавна заменило дългата селска плитка с еманципираната прическа „Боб“, модерна сред жените, изкарващи сами прехраната си. Извоювала си и два почивни дни в месеца, напуснала мизерното работническо общежитие и заживяла в малка, спретната квартира с две стаички и кухня, които деляла със съквартирантката си – учителка по латински, родом нейде от крайдунавските малки градчета.

В отсрещната къща живеели работници печатари. Един от тях бил тъмноок хубавеляк, с широка момчешка усмивка, с малко патрава походка и силни, добри ръце. Той започнал всяка вечер да оставя по едно цвете на оградата на съседния дом. Гладачката го намирала, когато се прибирала, грохнала от работа, с изтръпнали от напрежение рамене и жестоки болки в кръста.

Вървяла бавно, вдишвала хладния вечерен въздух и прочиствала гърдите си от парата в гладачницата. Радвала се на свечеряващото се небе, на първите бледи звезди и на човешката глъч. От шумните бирарии излизали развеселени мъже, градски кокетки палаво пърхали с мигли и кръшно чупели талии, докато пресичали оживените булеварди. Светели прозорци, в парковете свирела духова музика, миришело на печено, на тютюн и на въглища. А после гладачката завивала в малката, тиха уличка и на оградата намирала поредното цвете – ароматно, красиво и нежно, то лежало на още неизстиналия от слънцето пясъчник.

Вечер след вечер цветето я чакало и тя го прибирала с трепетна ръка. А после ги сушала в една от книгите на съквартирантката си, учителката. Половин година продължило това срамежливо ухажване, този невинен и нежен флирт, а после, когато студените есенни дъждове се заменили от сняг и по ъглите се завъртели ледени вихрушки, а просяците замръзвали от студ по улиците и сутрин ги прибирали с тъжната общинска талига, печатарят изчезнал някъде.

Напразно гладачката сутрин повдигала нетърпеливо крайчеца на простичката басмена завеска и се вглеждала към отсрещния дом през ледените цветя, нарисувани по стъклата на прозореца. Напразно вечер се обръщала уж случайно натам и докато студът лазел под скромното ѝ палтенце с кърпени ръкави, в душата ѝ започвал да пролазва друг, по- страшен студ и тя посърнала като попарена от първите слани хризантема.

Накрая не се сдържала и отишла отсреща, уж да занесе малко чорбица на боледуващата хазяйка. И сякаш между другото, в общите брътвежи, попитала за своя скромен ухажор. Отговорът я зашеметил. Печатарят си намерил друга квартира, по- голяма, защото как да доведе жена си тука, в тия малки стаички, пък и с толкова неженени мъже под един покрив, не е прилично.

На гладачката ѝ пресъхнали устните, а сърцето ѝ биело като обезумяло. Едва поела дъх да попита с престорено безразличие за жена му – каква е, откъде е, как са се намерили.

– Ох, тя тяхната работа… – засмяла се бабичката, както се подпирала на възглавниците, а на масата картофената чорба изпускала сладка пара. – Преди това май си имаше той друга, споменаваше за нея, скромна била, хубава била, не смеел да я заприказа, а после отде се взе тази и му завъртя ума. А колко ум у един мъж?! За няма и месец-два и се сгодиха, после се ожениха. Луди – млади.

Гладачката стискала кърпичката си в ръце. Навън времето се разваляло и тихият сутрешен снежец се превръщал в обилни, едри парцали; вятърът се засилвал и надувал комина като свирка. Поприказвали още малко, а когато съвсем се мръкнало, девойката си тръгнала с натежало от мъка сърце. Прибрала се в малката затоплена стаичка, клекнала до печката и сълзите ѝ рукнали. Плакала с глас, плакала сякаш часове. Учителката я заварила така – свита на пода на кълбенце, подпухнала от сълзи, скимтяла като малко кученце. Прегърнала я, гушнала я като бебе, милвала я по косата, утешавала я, бърборела ѝ непонятни гальовни думи, люляла я в ръцете си и накрая я приспала.

Наоколо всички мълчаха. Селянките, жалостиво подпрели бузите си с длани тихо и скръбно въздишаха и бършеха очи с краищата на забрадките. Мъжете гледаха надолу, посърнали, нажалени. Моята случайна позната млъкна за малко, вгледа се навън и продължи:

– А после майка ми се съвзела и сякаш станала друг човек. Стегнала се, с помощта на учителката се ограмотила, завършила курсове за шивачка и станала една от най- добрите модистки в София, че и в България. Съпругите на посланиците идвали да си шият при нея. После срещнала баща ми. – Жената въздъхна. – Никога не можа да забрави онова момче. Не можа да извади обидата и разбитата любов от сърцето си. Те си останаха там, като трън. И я боляха. Виждате ли колко е лесно да разбиеш сърцето на човека? Непремислени жестове, които пораждат трепети и надежди и после – грубо, безчовечно потъпкване на покълналото чувство.

За миг жената се огледа наоколо, към притихналата си аудитория. После се обърна към мен:

– Знаете ли, че Зелда е подлудявала мъжете? А Фицджералд е бил влюбен фатално в нея.

После дойде моята гара и аз слязох. Влакът се отдалечи шумно, с радостно трополене. Припадаше ранен здрач. Обърнах се и градът ме погълна.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *