Искра Веселинова

История с гъби (май няма пострадали)

Тази история започва с една много груба грешка от моя страна.
Преди няколко дни се прибрах ентусиазирана от работа и разказах, че колежката ми приготвя чудесни пълнени гъби. Казвам, че допуснах груба грешка, защото, щом из къщи се завърти идея, тя също като муха се мушва през лявото ухо на съпруга ми, загнездва се нейде из мозъчните му гънки и започва да бръмчи там, докато не бъде реализирана.
Втората груба грешка, този път не моя, а на някаква изветряла бабичка, е да даде горски гъби на гореспоменатия съпруг.
И той, разбира се, ги взел, но „взел“ е слабо, безлично казано, то е все едно да кажеш : “ Тази ракия е малко силничка“ миг, преди да се строполиш под масата. Той не просто ги е взел, а ги е грабнал с хищнически устрем и щастливо ги е метнал в багажника.
Разбира се, един обезумял човек държи да сподели с цялото човечество за сполетялото го безумие. Така и моят благоверен ми звънна, за да ми каже за ГЪБИТЕ. Това беше неговата груба грешка. Защото моите близки знаят много добре отношението ми към гъбите, които не са култивирани, а са брани нейде из гори и ливади от малоумници, наречени гъбари. Аз ги мразя , аз се страхувам от тях, сънувам ги в кошмарите си, докосвам ги само с върха на триметров въдичарски прът и след това изгарям пръта и цялата околност с напалм, а ако гъбите са били прекалено много, напускам планетата и емигрирам на Сатурн. А какво да говорим за очевидното малоумие да ядеш гъби, брани от неидентифициран гъбар, който не е носил със себе си атлас с красиви илюстрации на ядивните гъби и техните отровни двойници, не е изследвал предварително почвата за отрови, които гъбите биха могли да попият, не е представил свидетелство за съдимост, свидетелство за психично здраве и свидетелство от Съюза на гъбарите /ако има такъв, ако пък няма- ето ви още един вопиющ пропуск/?!
„Няма страшно- каза мъжът ми щастливо, като разгръщаше пред носа ми найлоновата торбичка с гъбите – тези са пачи крак, а тези са манатарки. Манатарката – произнесе той с напълно неуместен спред мен патос – е царицата на гъбите!“
– Веднага ги изхвърли! – отговорих аз.
– Не, няма! Ще си ги изпържа с картофки и масълце. Ммммм…. -и замляска щастливо и после се отправи към кухнята, а аз му заявих, че забранявам на останалите членове на домакинството да ядат тази потенциална отрова и нареждам съдовете и приборите, които ще използва, да бъдат измити отделно, с отделна домакинска гъба, която веднага след това да бъде изхвърлена в отделна торбичка за боклук, торбичката за боклук да бъде хваната с предпазна ръкавица и да бъде изнесена на отдалечено място извън града, където да бъде изкопан малък трап и да бъде заровена в него, а отгоре да се сложи обозначение за радиоактивни отпадъци.
Докато изреждах всичко това, осъзнах, че поразително приличам на Монк, но пък човек трябва да бъде предпазлив, нали така?
След това в моята душа настъпи силен, граничещ с контролирана паника смут. Докато този Юда тропаше с чинии и тигани, аз опъвах жълта лента отвън и слагах заграждения, а докато ароматът на масло се носеше във въздуха, малкият ми син хвърляше съчки в душевния ми огън с въпроса: „Ти знаеш ли, че гъбите не са нито растения, нито животни, а са някакво междинно звено?“
„Знам, за Бога!“- изревах като мечка, която кротко яде горския в малинака и внезапно се убожда на любимия му нож. Проведох бърза консултация с големия ми син, който с мрачни краски и много картинно ми описа какво се случва с лекомислени индивиди, които са се отровили с гъби, като дебело подчерта, че при най- опасните видове отровата действа бавно и симптомите се проявяват чак на третия- четвъртия ден, когато е фатално късно и от черния дроб на индивида е останало само надупчено парцалче. Предадох телеграфно тази информация на новоизлюпения мастър шеф. Мислите, че се трогна? В отговор на моите напълно разумни доводи се чуваше веселяшко свирукане и самодоволно разтъпкване из кухнята. По едно време осъзнах с ужас, че чета сайта „Висша мода във вдовишкото облекло“. Тая капела би ми отивала страшно, а роклята…
Мъжът ми си устрои неблагоразумно и безотговорно пиршество, несмущавано дори от моите нервни реплики: „Ако ти стане нещо, няма да те погледна“; „Не те ли е срам да си толкова безотговорен?“ и „Спри да се тъпчеш, безумецо!“
През нощта ставах няколко пъти да го погледна дали спи нормално. Няма да описвам как измих съдовете, които беше ползвал. Ще кажа само, че ако боравеха така с техника и посуда в ядрените централи, авариите щяха да бъдат сведени до абсолютната нула. И макар че сега се усмихвам, тогава никак не ми беше смешно. Продължавам да твърдя, че това ядене беше страшно глупаво и безотговорно. И никой не може да ме опровергае.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *