Искра Веселинова

История с куче

Днес наблюдавах с голяма доза неприязън едно малко кученце, чийто стопанин го разхожда безметежно всеки ден по булеварда, на който работя(ама как прозвуча, а) и очевидно, няма и най-бегла представа, че всъщност отглежда умела кръстоска между куче, Пришълеца и крокодил. Външността на въпросното животно е в рамките на нормалното, даже по-скоро добитъкът има миловидно изражение и големи, влажни, изпълнени с нега очи. Нека това не ви заблужава нито за миг. Под меката копринена козина се крие злобен хищник с около хиляда остри зъба, разположени в ужасяващо за окото триредие, нещо като три синджира роби. Стопанинът, типично за класическия български собственик на куче, нехае,че отглежда и възпитава людоед и го развежда с някаква скромна сиджимка на врата, която при един по-сериозен напън ще се скъса веднага. А подлото животно лае на поразия по всичко, което се движи и се хвърля като обезумяло към всеки крачол или велосипеден педал, влязъл в полезрението му. Единствената утеха за минувачите е, че макар и хилядозъбо, добичето е все още невръстно и човек може да се отърве от него с един само ловък ритник, нещо, което предчувствам,че тия дни ще направя. Но видът на този невръстен Тигър и Дракон ме върна в отлетелите ми студентски години. Имах една приятелка, разполагаща с куче от породата доберман и което куче си приличаше като роден брат-близнак с чудовището Левиатан, описано в „Книга на Йов“. Там четем:
„4. Няма да мълча за телесните му части, нито за силата Му. Нито за хубавото му устройство…
6. Кой може да отвори вратата на лицето му? Зъбите му наоколо – ужас…
10. Кога киха издава светлина; очите му са като ресниците на зората;
11. от устата му излизат пламъци, изскачат огнени искри;
12. от ноздрите му излиза пара, като възвряло гърне или котел.
13. Дъхът му въглища разпаля, и от устата му пламък излиза.
14. На врата му сила обитава, и пред него ужас тича.“
Това неописуемо чудовище обитаваше скромния панелен апартамент на приятелката ми и не веднъж и дваж е поставяло на изпитание самообладанието и куража ми. Обичах да й ходя на гости, преди всичко,защото бяхме спасени от опекунското присъствие на родителското й тяло. Когато се запознах с Кучето, си обясних осезаемата липса на родителите-очевидно животното ги беше изяло. Разбира се,тя ми излизаше с блудкави оправдания,че техните са на работа, но видът на сумтящото в ъгъла Куче ме хвърляше в бездната на мъчителни догадки. Веднъж дори ми се мярна,че разнася човешка ръка в устата си и я крие под дивана. Не можах да разследвам по-нататък,защото куражът е едно,а безумието-съвсем друго и смея да твърдя,че няма на този свят човек, било той мъж или жена, старец или дете, който би се осмелил да надникне под дивана, когато Кучето се е спотаило там и дебне в мрака. Винаги, преди да отида у тях, й се обаждах по телефона, за да я предупредя да затвори в желязна клетка чудовището и да пусне ток по нея. Разговорите ни протичаха еднотипно.Аз:
-Ало,здрасти, миличка.
Тя и Кучето:
-О-о-о…БАУ-БАУ-БАУ-…сти. Как…БАУ-БАУ?
-Ми добре съм. Ще идвам днес,ама това животно…
-Кой, Ели ли?
(Ели???КАКВО,ЗА БОГА?!Ели?Как може да назовеш чудовище с името Ели?)
-Мислех,че кучето е мъжко.
-Мъжко е…БАУ-БАУ-БАУ.
-Тогава защо се казва Ели?
-Ха-ха-ха,ами така ми хрумна. Прилича ми на еленче на Дядо Коледа и затова. Идваш ли? БАУ-БАУ?
Още тогава, колкото и да ми липсваше жизнен опит, репликата за Ели, който прилича на еленче и то еленче на Дядо Коледа, трябваше да ме осветли за нестройното звучене на приятелската душа и за нарушеното й равновесие. Но младостта е глупава и лековерна.
Винаги, когато пристигнех, в началото всичко изглеждаше спокойно. Ели го нямаше и приятелката пламенно ме уверяваше, че е затворен зад десет порти дъбови, заключен с десет ключа железни и завързан с тежък топуз за краката. Затова точно десет минути по-късно, когато се наслаждавах на цигарата и кафето и си приказвахме сладко-сладко, Ели нахлуваше в чертозите ни като Хадес на Олимп, разгневен, че не е поканен на празненството на боговете. Аз замръзвах. Изчадието ме приветстваше с гръмък лай и се мяташе отгоре ми. Никога няма да забравя консистенцията на олигавен кучешки език, който се опитва да се навре в устата ми, след като е изследвал очните ми ябълки. Да стоиш мирен и без да гъкнеш, докато Ели боравеше с баданарката, не беше проста работа. Аз се превръщах в Сфинкс, само дето не смеех да проговоря и да задавам гатанки на пътниците. Не че имаше пътници. След като се насладеше докрай на вкуса ми, но милостиво решаваше днес да не ме изяде, Ели сядаше до мен на дивана. Аз продължавах да немея. Цигарата догаряше в пепелника, кафето изстиваше, но нямаше сила, която да ме накара да протегна ръка към тях, под зоркия поглед на Ели. След около час, когато вече се вкаменявах от обездвижване и започвах да обрасвам с горски мъх, се осмелявах да посегна. Близкият тътен на кучешко ръмжене и стотина оголени зъба ми показваха ясно и категорично, че това е много,много лоша идея. Ако приятелката поднесеше десерт,агонията ставаше мъчителна. Всички, които ме познават, знаят много добре, че Луцифер би ме купил с едно парче престоял сладкиш. Какво да говорим,ако ми сервират чийзкейк, както правеше приятелката?Тук куражът и лакомията взимаха превес. Решавах, че мога да жертвам един крайник, в името на елегантния десерт. Ели обаче имаше друго мнение по въпроса. Докато аз пъплех незабележимо с пръсти към вилицата, Ели внезапно разтваряше страховита паст и с едно :“Мляс“ сладкишът изчезваше. После звярът се обръщаше към мен и започваше да ме гледа предизвикателно, с една реч:“Хайде да те видим. Стиска ли ти да защитиш територията си?“ Не ми стискаше. Покрусена се вкаменявах отново. Даже намирах сили, пред многословните извинения на приятелката, да кажа с треперлив и неуверен глас:“А,няма нищо,няма нищо. Ама много е сладък,нали?“ и това довеждаше приятелката до душевен екстаз,а мен-до скърцане със зъби. За финал Ели решаваше да подремне върху мен. Разполагаше туловището си отгоре ми, тежеше като стотонен камък(има си хас, кой знае колко чийзкейка си изплюскал, м*мицата ти мръсна) и заспиваше. Аз,вече свикнала с ролята си на Сфинкса, почти не се впечатлявах. Претръпвах. Този етюд се повтори няколко пъти, докато накрая ми писна и повече никога не отидох у тях. Мина известно време и приятелката реши да се мести в София. Трябваше й обаче човек, който да вземе Ели под крилото си, докато тя се настанява в столицата. Родителите й(все пак хорицата бяха живи,слава на Всевишния), категорично отказали да опекунстват над звяра, като майка й заплашила да се метне през терасата, а баща й заплашил да метне Ели през терасата. Разбирам ги напълно. Тогава приятелката се обади на МЕН,за да ме моли да се грижа за Ели.
-Моля ти се,няма да ми отка…БАУ-БАУ…нали? Ели ТОЛКОВА ТЕ ОБИЧА!!!
Това ми дойде в повече. С твърда ръка затворих телефона. Никога повече не проговорих на приятелката, не се срещнах с нея и не чух и не видях Ели.

FINE

Искра

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *