Ше си праЙм кот си искам

И слушай к’во стаа, бате…

И аз телефона от ухото си не мога да смъкна цял ден, бате, правя и нелепи опити някаква служебна работа да свърша, той, моля ви се, успява някак си да се промъкне между обажданията, да заеме линията на някой читав човек, който ще ми пожелае все хубави и яки работи и ще ми нарежда да съм отивал да взема картофи! Абеееее, щооооо…ше отида, добре! Еми, нямам топки да му се опълча, ко да прая!

И почвам да пълня аз картофи в Кауфланд, бате, тъпча в торбата, вече вдигам телефона без въобще да гледам кой звъни и докато се пресягам да сграбча един особено добър картофен екземпляр пак звъня. Вдигам. ПАК ТОЙ!
– Ко прайш?
По инерция отговарям „Много благодаря“. Ако нещо ми излезе на пъпа след днес, то ще е картофи и „благодаря“.

– Попитах ко прайш?? – въобще не ме отразява.
– Мляко квася! Ам нали картофи искаш да взема – пълня ги тъкмо.
– Ей, да не ми домъкнеш някакви смачканяци, ща счупя!

И почвам да се нервирам, бате!

– Аве, ти…
– Няма аве, няма ти! Искам да са формести, едри, твърди, здрави!

И почвам да се възбуждам, бате…
Един мисли за картофи, друг за…цици.

– Бе, кога съм зел лоша стока, бе!? – питам го адски озлобен аз.
– Тоя последния го върни в щайгата, отдолу е смачкан. – ама съвсем спокойно ме осведомява той от над петдесет километра какво да правя.
Обръщам картофа в ръката ми…ама верно е смачкан!

И почвам да се респектирам, бате!
Тоя ако не ми е инсталирал някаква мини камерка между космите на веждата пък на!

– Как разбра вееее???
– Да, точно на тебе ше кажа! Искам само читава стока, глей хуу, щотоооо…
– Ти снимам секи картоф и ти го пращам за одобрение, а?
– Аре, нема нужда – и така виждам сичко…

И почвам да се плаша, бате…

После затвори, а аз се заозъртах като гърмян заек.

Как да е – набрусих две пълни торби картофи и аха да ги тупна на кантара и младо мами с невръстното си детИ ме изпреварва, като слага две краставици да ги тегли. И това дребното, баш сега, когато държа две препълнени торби със зеленчук му дойде кефа да си играе на „А това, мамо, какво е?“
(знаете ги кантарите в Кауфланд с бутончетата с плодове и зарзават.)
– Това маме е лимонче…а това е портокалче…това пък мандаринка…ето я ябълчицата, а до нея чушчицата…ето го и картофчето…

И почвам да откачам, бате!!

– А – викам ѝ – докато сте на картофчето, госпожа, дайте да ги претеглим тез мойте, щот вий и ряпата още не сте минали и синята сливка и бялото грозденце и ягодката и аз може да превъртя междувременно и тогава незнамнезнам!

Мамито се завърта рязко…хубаво мами, признавам ѝ го – ето това са формести, едри, твърди, здрави…не картофи определено, обаче аз съм на предела си! Телефонът ми звънна два пъти още преди да минат мандаринката, на ябълчицата получих два есемеса, а на чушчицата месинджъра ми измъца поне шест пъти, пък аз държа две разпадащи се торби с картофи и ни телефона си мога да погледна, ни потта от челото си да забърша.

Тая ме гледа и не може да вземе решение на малкия мушмулката ли да покаже или на мен среден пръст, но все пак взе правилното решение да натисне краставичката, да лепне изплютото етикетче на торбичката и да се омете само с едно изсумтяване.
Докато слагам картофите на теглилката само поглеждам в нейната посока и извиквам силно:
– И не е „чушчица“ – „пипер“ е мадам, пипер! Айде, пиперче да е, ама не е чушчица – и на етикета го пише биля.

Околовръст всички поеха информацията кое как се казва и ме загледаха втренчено.
Ко гледате бе, ко гледате??
Имам имен ден и изпращял надзирател, който ме контролира от разстояние – проблем!?!?

И почвам да бегам към касите, бате…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *