Искра Веселинова

И слънцето също беше там…

Публикувано

Аз съм истински вампир. Излизам рано сутрин, когато слънцето още се прозява и се почесва, дето не го сърби и се прибирам, когато то отдавна хърка в ложето си. Днес обаче, по някакво чудо, се намерих на улицата в свежото предпролетно утро. И слънцето също беше там. И ме обля с меката си ласка, помилва ме така нежно и любящо, че вдигнах любопитния си нос и кихнах от смешното му гъделичкане.

После се огледах. За човек, който се движи основно с кола, редуването на ляв и десен крак в маршова стъпка, беше приятна новост. Имаше и други хора, май се наричаха „минувачи“, които също тропаха с крака, махаха с ръце и се радваха на хубавия ден. С изумление видях много нови неща само за пет минути и изпитах странното чувство, че съм в непознат град.

От витрината на Виенската сладкарница ме гледаше симпатична, леко отегчена сервитьорка. Делова двойка мъж и жена с хубави костюми и елегантни палта измаршируваха край мен, говорейки оживено за някаква много важна сделка. Имаше и много гимназисти – хубави, свежи деца, особено няколко момичета, облечени с опълченски униформи, с калпачета, явно за честването паметта на Апостола. Приличаха на ято млади свраки – бърбореха неспирно, ръкомахаха чевръсто и мятаха погледи към момчетата, пред които елегантно и уж небрежно позираха, а ония, нали са си баламчета и се развиват по-късно( особено умствено, ха-ха), зя-я-япаха нещо в телефоните си и хич не видяха цялото дефиле, което протече специално за тях.

И тъкмо завивах на ъгъла – над главата ми изплющя знаме. Вдигнах очи и над мен се разля трицветната вълна, пред която сърцето ми винаги трепва с гордост и любов. Боже, благодаря ти за този слънчев миг!

***

Сърцето ми трепна, когато видях тази хубава наивна картинка. Когато бях дете, имахме един много красив часовник. Червен като узряла ябълка. Циферблатът му беше с подобна на тази картинка. Момиченцето хвърляше зрънца, а секундарникът на часовника беше направен като метално жълто пиленце, което непрекъснато кълвеше в краката на момиченцето.

Когато бях по-малка, можех с часове да наблюдавам като хипнотизирана поклащането на златното пиленце, румените бузки на детето, рокличката му, смъкнатите бели чорапки и малката, уютна къщичка вляво, градинската ограда вдясно и меката извивка на котарака върху нея.

Когато бях притеснена, един поглед към съвършенството на часовника ме успокояваше.

Изумително беше, че точно в уреда, който „измерва“ времето, времето беше спряло.
Момиченцето никога не порасна, хубавата му невинна усмивка никога не се сви и не се превърна в тъжна гримаса, пиленцето не спираше да кълве, котката все така дремеше върху оградата. А аз растях и се променях, но продължавам и до днес да търся ония сладки мигове на тишина и пълен покой, усещането, че си закрилян и обичан и радостта, че си дете. Как ми липсва всичко това!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *