Искра Веселинова

Казанчето ври, бяла пара пуска…

Публикувано

Чорбицата къкри на котлона и аз се сещам за онази детска игра, помните ли я, старци-набори: „Казанчето ври, бяла пара пуска“, и ми става едно такова миличко, драгичко и апетитно. И уютно. А Чочо наблюдава от висотата на хладилника какво се върши из кухнята.

Да знаете от кака си Искра, че няма по-вкусно ядене от простото ядене. Колкото повече гурмета-мурмета, толкова по-зле става. Красотата е в простотата, поне за яденето, ако питате мен. Пък и да не ме питате, аз пак ще си кажа думата. Бабината чорбица е най-сладка. Ароматът идва от запържения леко празец и щедро насипания най-накрая сминдух.

Прозорците са се запотили, Чочо задрямва, аз пошляпвам с чехли и потропвам с тенджери и лъжици, часовникът цъка успокояващо, и аз си тананикам нещо с непонятна мелодия и кой знае защо, с текст: „Късно е, либе, за китка“. Да видим сега какво имаме тука – сланинка с праз. Твърде добре. Туршийка. Чудесно. Останало е и от свинското със зелце – още по-чудесно. Има за всекиго по нещо. Розовият чаршаф разперва криле на простора и ми маха дружелюбно. Вече почти час никой не е успял да ме ядоса и това е мое лично постижение, да не ми е уроки. Чочо се е наспал и настървено ме погва да се гоним. Тичам като палав бегемот след кална баня .

Колко са причините да ми е хубаво? Няколко са – хубавите слова на Николай Илчевски, които ме държат от вчера (четете го, хора, и на вас ще ви се услади, като приказка с приятел от детинство край печката, на греяна ракийка, когато луната се зъби от студ, кучетата лаят по нея и чайникът свири като влак и изпуска горещ липов аромат); думите на Иван Иванов, разбира се, иска ли питане, усещането от тях е същото (почти виждам баща му на кушетката, как шумоли с вестника и дава наставления); гласовете на домашните ми сутринта, забързаната шетня около изпращането на малкия ми син и леката целувка, която си откраднах, а студеният мирис на вятъра се смесваше омайно с прекрасния мирис на родната плът и кръв, улових ъгълчето на онази любима, малко стеснителна усмивка, която само той има; усещането за топлите завивки на брат му и как промърворва нещо в съня си, а аз се промъквам тихичко, за да не го събудя и ровя из чекмеджето за чорапи (да опустеете дано, защо сте по три, у нас нямаме трикраки?) и най- сетне – милите послания на сестра ми, която ми напомня на Палечка, скрита в благоуханен цвят от червена роза; представям си я живо – с малки холандски налъмчета на крачетата, с кротко лице и поглед, който умее внезапно да става строг и да мята мълнии по непокорната ми особа.

И ненадейно (или пък не) се превръщам от гневна бунтарка в блага ренесансова особа, като ония дебели матрони от картините, с бели бонета, огромни престилки и чехли с извити носове – тези достопочтени жени шетат из измазаните с червена глина кухни, в котлетата на огъня къкри чорбица и аз съм сигурна, че прилича на моята; на прозорчетата се къдри нежната дантела на перденцата и пухкав котарак, далечен прадядо на Чочо, дебне мишка край дупката между пода и стената. Времето се върти и се смее звънливо – на човешката суета, на дребните ни мравешки ядове; разтъжава се, поплаква с големите скърби; после се шмугва в часовника и стрелките се преместват с приятно изцъкване…
И човек се чувства благодарен на Бог за всичко.

Благословени да са всяка трапеза и всеки дом!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *