Тъй като много обичам да се занимавам с глупости, реших да драсна стотина реда, че ми мухляса стената. Не че ще кажа нещо, защото и без това напоследък „лайвкоучингът“ наводни пазара на философски подаръци, просто ще развъртя перото.

Знам, че всички знаете какво ви очаква в този живот и сте наясно какво трябва да се прави. Това ме подсети за една случка от времето когато и аз знаех всичко, тоест преди да разбера, че нищо не знам.

Мотая се по улицата, ровя с пръчка в мравуняците и незабелязано се придвижвам към кайсията на съседите. Беше топло, прашно и скучно, бях на пет и ме очакваше светло бъдеще през следващите двайсетина минути. Защото зелените кайсийки са най-вкусното нещо на света и спасяват от скука.

Отърквам гръб в точната ограда. Няма индикации за присъствие. Процеждам се зад разкованата дъска и скрит между листата започвам да пълня джобчетата, чорапите, пазвата и бузките с любимия плод. Точно напълвам резервоарите и се разфучава баба Цанка с жалката заплаха „ще те обадя на баба ти“ в устата и далеч по-страшната тупалка за килими в ръката. Бягайки от дъртата злобарка, отпрашвам в незнайна посока.

Някъде около седемдесет километра по-късно се озовавам някъде. Не знам къде е това. Уплаших се. Първо се разревах и пуснах сълзите да рисуват мръсни следички надолу към вратлето, после сополите потекоха по посока към езика ми, а малко след това шурна и чурката – от солидарност.

Непозната жена, явно привлечена от шума и сърцераздирателната картинка на тройно дехидратиращо се хлапе се приближи и начена обичайното интервю, което се прилага в подобни случаи. Казах ѝ, че живея в Русе, имам си роднини, психически здрав съм и имам кайсии и ако иска ще ѝ дам една. Жената учтиво ми отказа, купи ми боза, обърса ми сополите и за миг изпадна в размисли как точно да процедира с хленчещата торба кокали.

В този момент от съседната бакалия се появиха всичките 100 кила на баба ми. Е, сто и шейсет, защото носеше две пълни чанти с напазарувана храна за семейството за следващото десетилетие. След обичайния диалог „що ревеш бе – щот тъй“, се оказа, че съм на петдесет и осем метра от къщи, тоест на една от все още неизследваните съседни улици. Но явно погледът и шестте ми грама мозък са били замъглени от страх и неведение, та ми се е струвало, че съм се загубил на Луната, или най-малкото в крайните квартали на Каспичан.

Тогава научих един от най-важните си уроци, а именно че понякога съседната улица може да е на другия край на света. По късно разбрах и че баба Цанка нарочно се спотайвала зад пердетата, докато успея да напълня джобовете с кайсии и после изчакала, за да напълня и гащите от страх, защото все пак трябвало да се знае, че тези набези по хорските дървета не са редни.

Накрая все пак ще си позволя да напиша един съвет. Светът е пълен с хубави, вкусни, интересни, вредни, неморални, забранени неща! Възползвайте се! И не забравяйте, че сте съвременници на Войтила, Ратцингер и Берголио – малко от хората през вековете са живяли при три папи!
Весели празници!

Емил Ефтимов