Яяя......

Кайсиите

Публикувано

Тъй като много обичам да се занимавам с глупости, реших да драсна стотина реда, че ми мухляса стената. Не че ще кажа нещо, защото и без това напоследък „лайвкоучингът“ наводни пазара на философски подаръци, просто ще развъртя перото.

Знам, че всички знаете какво ви очаква в този живот и сте наясно какво трябва да се прави. Това ме подсети за една случка от времето когато и аз знаех всичко, тоест преди да разбера, че нищо не знам.

Мотая се по улицата, ровя с пръчка в мравуняците и незабелязано се придвижвам към кайсията на съседите. Беше топло, прашно и скучно, бях на пет и ме очакваше светло бъдеще през следващите двайсетина минути. Защото зелените кайсийки са най-вкусното нещо на света и спасяват от скука.

Отърквам гръб в точната ограда. Няма индикации за присъствие. Процеждам се зад разкованата дъска и скрит между листата започвам да пълня джобчетата, чорапите, пазвата и бузките с любимия плод. Точно напълвам резервоарите и се разфучава баба Цанка с жалката заплаха „ще те обадя на баба ти“ в устата и далеч по-страшната тупалка за килими в ръката. Бягайки от дъртата злобарка, отпрашвам в незнайна посока.

Някъде около седемдесет километра по-късно се озовавам някъде. Не знам къде е това. Уплаших се. Първо се разревах и пуснах сълзите да рисуват мръсни следички надолу към вратлето, после сополите потекоха по посока към езика ми, а малко след това шурна и чурката – от солидарност.

Непозната жена, явно привлечена от шума и сърцераздирателната картинка на тройно дехидратиращо се хлапе се приближи и начена обичайното интервю, което се прилага в подобни случаи. Казах ѝ, че живея в Русе, имам си роднини, психически здрав съм и имам кайсии и ако иска ще ѝ дам една. Жената учтиво ми отказа, купи ми боза, обърса ми сополите и за миг изпадна в размисли как точно да процедира с хленчещата торба кокали.

В този момент от съседната бакалия се появиха всичките 100 кила на баба ми. Е, сто и шейсет, защото носеше две пълни чанти с напазарувана храна за семейството за следващото десетилетие. След обичайния диалог „що ревеш бе – щот тъй“, се оказа, че съм на петдесет и осем метра от къщи, тоест на една от все още неизследваните съседни улици. Но явно погледът и шестте ми грама мозък са били замъглени от страх и неведение, та ми се е струвало, че съм се загубил на Луната, или най-малкото в крайните квартали на Каспичан.

Тогава научих един от най-важните си уроци, а именно че понякога съседната улица може да е на другия край на света. По късно разбрах и че баба Цанка нарочно се спотайвала зад пердетата, докато успея да напълня джобовете с кайсии и после изчакала, за да напълня и гащите от страх, защото все пак трябвало да се знае, че тези набези по хорските дървета не са редни.

Накрая все пак ще си позволя да напиша един съвет. Светът е пълен с хубави, вкусни, интересни, вредни, неморални, забранени неща! Възползвайте се! И не забравяйте, че сте съвременници на Войтила, Ратцингер и Берголио – малко от хората през вековете са живяли при три папи!
Весели празници!

Емил Ефтимов

One thought on “Кайсиите

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *