Гледана през обърнатия далекоглед на изминалите години, сега историята ми се струва абсурдна (повечето казармени са такива) и смешна, но по време на събитията далеееч не беше повод за усмивки.
…и така
Беше лето Господне…абе, глупости! Беше есента на ’92 и за мен е едва вторият шибан ден, откакто съм официално на служба в потното междумъдие на БА (Българската Армия) и по-конкретно – в бойно поделение на сухопътни войски, пльоснато насред Враца (сам по себе си ужасяващ фактор).
След задължителните сутрешни простотии, всички новобранци (наричани „Бомбета“) сме подредени в жалко подобие на строй – до един със супер-дебели униформи (познати като въшкарници), щото е есен нали, а факта, че температурата е поне 22 C° изобщо не тежи пред военните.
До един сме с бръснати глави и още по-бръснати мозъци.
Оказва се, че ни водят на стрелбището!
Там гледката и усещането са меко казано впечатляващи – всевъзможна техника и въоръжение изливат гнева си на озъбените камънаци на и без тва грозния, врачански балкан.(гледката и усещането-особено нощем са като сцена от „Междузвездни войни“)
Обаче нас – бомбетата, са ни помъкнали към най-далечния край на стрелбището, където щяха да ни обучават да хвърляме гранати!
Не, не говоря за нарязаните като шоколад гранати от филмите, а за нападателна граната, представляваща маслено-зелен цилиндър, приблизително с размерите на кен на енергийна напитка, с нещо като метална „пиратка“ стърчаща от горния край и малко лостче като на велосипедна спирачка отстрани (описанието е важно).
Процедурата е привидно елементарна – в серия по четирима, подредени в тесен, бетонен окоп, при команда освобождаваме и издърпваме задържащата халка-пин на гранатата (по филмите го правят със зъби, но веднага ви казвам, че който опита подобен парти-трик в реалността, вероятно ще плати новата дограма на зъболекаря си) като стискаме „велосипедната спирачка“ с ръка, следва командата „С гранатите – огън!“ и фърляме колкото можем надалече и веднага клякаме долу с глава между коленете (поза наречена от китайците „цун-кай-гъз“).
Следват 4 леки експлозии от пиратките – запалки и след секунди още 4, вече сериозно-оглушителни експлозии…и сичко е точно без помен от снощен кекс.
Обучението ни е водено от дребен, надървен капитан-кашик с умилителния прякор капитан Срамни устни (прякора му е съвсем буквален и видим на лицето му)
Аз минавам упражнението без засечки с първата четворка и мърдам „у лево“ в тесния окоп. От дясната ми страна е капитан Срамни устни, а след него е редник Найчов – неква млада версия на актьора Любо Нейков, но значително по-мургав, понеже е циганин от Монтана.
Отчетливо чувам командата за махане на халката на гранатите, но следващото, което чувам е преждевременния пукот на „пиратката“ на редник Найчов!
Те тука вече субективното време заеба реалността и потече със скоростта на гъст мед от буркан и с ужас виждам редник Найчов с уста във формата на много голяма буква „О“, а двете му длани с разперени като морски звезди пръсти (в едната лежи жива граната!) в позата „Виж как съм си измил ръцете“.
В тая частица от секундата капитан Срамни устни проявява рефлекс като на Капитан Америка и с волейболно „гребване“ отдолу блъска ръцете на Найчов и гранатата с парабола пада на по-малко от метър от бетонния ни окоп. Следват лудо падане/клякане, „ОУУ, майкоууу“ писъци на момиченца, последвани от оглушителната експлозия на гранатата и посипването на пръст и чимове трева.
Минават май часове, а са секунди – всички се изправяме ошашавени.
Редник Найчов внезапно се оказа по-бял от мен, а съседът ми от ляво (откачен колега-металист пак от шибаната Монтана) вади зловещо трисантиметрово парче триъгълна ламарина от рамото си (въпреки дебелите „въшкарници“!)
Са – на открито и ако не си в непосредствена близост, подобна граната трудно ще те убие, но в тясното пространство на скапания БЕТОНЕН окоп, ударната вълна вероятно би убила трима-четирима от нас, втечнявайки вътрешните ни органи.
На капитан Срамни устни му трепери долната срамна устна и със съскане изплюва:
– Нещастни бомбета!САМО НЯКОЙ ДА Е СПОМЕНАЛ И ДУМА ЗА СЛУЧАЯ КАТО СЕ ВЪРНЕМ ПРИ ДРУГИТЕ РОТИ, ЛИЧНО ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ДА ИЗКАРА МНОГО, АМА МНОГО ТЕЖКА СЛУЖБА ТУКА! ЯСЕН ЛИ СЪМ?!?!
Е па, да. Много ясно, че си ясен. Ние сме шибани новобранци, но инстинкта за самосъхранение сработва и като се връщаме при другите мълчим и се ослушваме като пръднали в претъпкан асансьор.
Десетина минути по-късно, капитан Срамни устни (вече разказал своята супер-геройска версия на събитията) идва при нас и отдалече :
– Редник Найчов?
– Аз!!! – отговаря горкия циганин и заема стойка „мирно“ (а предполагам, че в тоя момент плиткото му въображение вече му е рисувало картинки как му заголват кръглия, мургав задник във военния затвор в Плевен с цел забавления).
Капитана пристъпва към него и му казва да подаде ръка – Найчов го прави и лудия офицер-кашик му изсипва в ръката голяма шепа опушени шрапнели:
– За спомен! – след което Срамни устни се врътна и ни заеба.
Редник Найчов наистина запази шрапнелите от гранатата, грижливо вързани на вързопче в носна кърпа. В деня на Уволнението ни го видях, че си го взе и отнесе у дома.
…а лично за мен това беше само първия от поредица от все по-откачени случаи, в които родната казарма се опита да отнеме живота ми.
Някак си…все още имитирам, че съм жив.