Крум

Как к’ва история – казармена история!

Гледана през обърнатия далекоглед на изминалите години, сега историята ми се струва абсурдна (повечето казармени са такива) и смешна, но по време на събитията далеееч не беше повод за усмивки.

…и така

Беше лето Господне…абе, глупости! Беше есента на ’92 и за мен е едва вторият шибан ден, откакто съм официално на служба в потното междумъдие на БА (Българската Армия) и по-конкретно – в бойно поделение на сухопътни войски, пльоснато насред Враца (сам по себе си ужасяващ фактор).
След задължителните сутрешни простотии, всички новобранци (наричани „Бомбета“) сме подредени в жалко подобие на строй – до един със супер-дебели униформи (познати като въшкарници), щото е есен нали, а факта, че температурата е поне 22 C° изобщо не тежи пред военните.
До един сме с бръснати глави и още по-бръснати мозъци.
Оказва се, че ни водят на стрелбището!
Там гледката и усещането са меко казано впечатляващи – всевъзможна техника и въоръжение изливат гнева си на озъбените камънаци на и без тва грозния, врачански балкан.(гледката и усещането-особено нощем са като сцена от „Междузвездни войни“)
Обаче нас – бомбетата, са ни помъкнали към най-далечния край на стрелбището, където щяха да ни обучават да хвърляме гранати!
Не, не говоря за нарязаните като шоколад гранати от филмите, а за нападателна граната, представляваща маслено-зелен цилиндър, приблизително с размерите на кен на енергийна напитка, с нещо като метална „пиратка“ стърчаща от горния край и малко лостче като на велосипедна спирачка отстрани (описанието е важно).
Процедурата е привидно елементарна – в серия по четирима, подредени в тесен, бетонен окоп, при команда освобождаваме и издърпваме задържащата халка-пин на гранатата (по филмите го правят със зъби, но веднага ви казвам, че който опита подобен парти-трик в реалността, вероятно ще плати новата дограма на зъболекаря си) като стискаме „велосипедната спирачка“ с ръка, следва командата „С гранатите – огън!“ и фърляме колкото можем надалече и веднага клякаме долу с глава между коленете (поза наречена от китайците „цун-кай-гъз“).
Следват 4 леки експлозии от пиратките – запалки и след секунди още 4, вече сериозно-оглушителни експлозии…и сичко е точно без помен от снощен кекс.
Обучението ни е водено от дребен, надървен капитан-кашик с умилителния прякор капитан Срамни устни (прякора му е съвсем буквален и видим на лицето му)
Аз минавам упражнението без засечки с първата четворка и мърдам „у лево“ в тесния окоп. От дясната ми страна е капитан Срамни устни, а след него е редник Найчов – неква млада версия на актьора Любо Нейков, но значително по-мургав, понеже е циганин от Монтана.
Отчетливо чувам командата за махане на халката на гранатите, но следващото, което чувам е преждевременния пукот на „пиратката“ на редник Найчов!
Те тука вече субективното време заеба реалността и потече със скоростта на гъст мед от буркан и с ужас виждам редник Найчов с уста във формата на много голяма буква „О“, а двете му длани с разперени като морски звезди пръсти (в едната лежи жива граната!) в позата „Виж как съм си измил ръцете“.
В тая частица от секундата капитан Срамни устни проявява рефлекс като на Капитан Америка и с волейболно „гребване“ отдолу блъска ръцете на Найчов и гранатата с парабола пада на по-малко от метър от бетонния ни окоп. Следват лудо падане/клякане, „ОУУ, майкоууу“ писъци на момиченца, последвани от оглушителната експлозия на гранатата и посипването на пръст и чимове трева.
Минават май часове, а са секунди – всички се изправяме ошашавени.
Редник Найчов внезапно се оказа по-бял от мен, а съседът ми от ляво (откачен колега-металист пак от шибаната Монтана) вади зловещо трисантиметрово парче триъгълна ламарина от рамото си (въпреки дебелите „въшкарници“!)
Са – на открито и ако не си в непосредствена близост, подобна граната трудно ще те убие, но в тясното пространство на скапания БЕТОНЕН окоп, ударната вълна вероятно би убила трима-четирима от нас, втечнявайки вътрешните ни органи.
На капитан Срамни устни му трепери долната срамна устна и със съскане изплюва:
– Нещастни бомбета!САМО НЯКОЙ ДА Е СПОМЕНАЛ И ДУМА ЗА СЛУЧАЯ КАТО СЕ ВЪРНЕМ ПРИ ДРУГИТЕ РОТИ, ЛИЧНО ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ДА ИЗКАРА МНОГО, АМА МНОГО ТЕЖКА СЛУЖБА ТУКА! ЯСЕН ЛИ СЪМ?!?!

Е па, да. Много ясно, че си ясен. Ние сме шибани новобранци, но инстинкта за самосъхранение сработва и като се връщаме при другите мълчим и се ослушваме като пръднали в претъпкан асансьор.

Десетина минути по-късно, капитан Срамни устни (вече разказал своята супер-геройска версия на събитията) идва при нас и отдалече :
– Редник Найчов?
– Аз!!! – отговаря горкия циганин и заема стойка „мирно“ (а предполагам, че в тоя момент плиткото му въображение вече му е рисувало картинки как му заголват кръглия, мургав задник във военния затвор в Плевен с цел забавления).
Капитана пристъпва към него и му казва да подаде ръка – Найчов го прави и лудия офицер-кашик му изсипва в ръката голяма шепа опушени шрапнели:
– За спомен! – след което Срамни устни се врътна и ни заеба.
Редник Найчов наистина запази шрапнелите от гранатата, грижливо вързани на вързопче в носна кърпа. В деня на Уволнението ни го видях, че си го взе и отнесе у дома.
…а лично за мен това беше само първия от поредица от все по-откачени случаи, в които родната казарма се опита да отнеме живота ми.
Някак си…все още имитирам, че съм жив.

Крум Крумов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *