Ше си праЙм кот си искам

КАСТИНГ ( І награда в раздел Проза/ 2009 г.)

Публикувано

– Да, влезте!
– Добър ден!
– Добър да е, започвайте!
– С кое?
– С рецитирането.
– На кое?
– Което сте подготвили…
– Ааа, ми добре. Ама… Вие няма ли да ме питате как се казвам?
– Знам как се казвате. Започвайте!
– Откъде?
– Какво?
– Откъде знаете как се казвам? Хмм, да не би да сте от ЦРУ?
– Не!
– ФБР?
– Не!
– Селската полиция?
– Какво? Абе госпожо, или започвайте, или си тръгвайте!
– Няма да започна, докато не ми кажете откъде знаете как се казвам.
– Пише го на формуляра Ви.
– А, да, извинете. Забравих. Ами, аз таковата…да почвам ли?
– Да!
– Добре, ето започвам:

Здравейте, казвам се…всъщност какво значение има името ми. Няма да го запомните. Е, може би двама-трима ще го запомнят, но със времето и те ще го забравят…тогава ще забравят и мен. Страх ме е! Страхувам се от забравата…от това да бъда забравена. Страх ме е и от паяци, змии, тенджери и тигани, но най-вече от времето. Забравата идва от времето.

Понякога ми се иска да бъда песен. Тогава пак щях да се страхувам от паяците, тиганите и змиите, но нямаше да бъда…забравена… Или греша? Вие помните ли песните? Аз си спомням само мелодията без текста…но аз не искам да бъда песен без думи. Но не! Няма да ви говоря за страховете си, защото те са илюзии, създадени от въображението. Ще ви кажа какво обичам.

Аз обичам шоколадовия сладолед, морето, слънцето, пчеличките и цветята. Обичам планините, усмивките и прашния път. Харесвам и Джони Деп. Обичам хората, нищо че някои са лоши, други – егоцентрични, а трети – лъжци. Аз пак ги обичам. Обичам всички хора по света, е – с изключение на съседа ми, който все си паркира колата на мястото на моята. И него обичам, макар че не го харесвам много.

Хората са чуд…хората са…и те са подвластни на времето, и те ще си отидат. Страх ме е. През краткия си живот много пъти съм летяла и много пъти съм падала. Боляло ме е. Все още ме боли. И то много. Но…аз не се страхувам от тези приземявания, страх ме е…че някога времето и тях ще ми отнеме. Ами тогава?

Някога, някъде, задавали ли сте си въпроса за какво живеете? Аз живея заради мечтите си, заради живота и заради…не знам. Просто знам, че трябва да живея…може би и заради хората. Звучи хубаво: да имаш цел, да знаеш какво искаш от краткия живот, но…времето. То отнема хора. Убива мечтите…и някога, някъде ще прекрати и живота. Ами тогава…?

– Това не е моят “рецитал”, а историята ми. Благодаря Ви!
– За коя роля кандидатствате?
– Не, аз не искам роля…дойдох да ви попитам още ли е свободно мястото за чистачка?
– Но…но Вие сте родена за актриса!
– Може би, само че…ако бъда актриса, ще имам много слава, а времето…то ще ми отнеме и нея. Човек живее загърбил страховете си или чрез тях. Аз направих своя избор – грешен или не…чистя добре. Е, имате ли нужда от чистачка?

Галина Тодорова, в 2009 г. -ученичка в ХІ „В“ клас
ГПЧЕ “Васил Карагьозов” – Ямбол

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *