Яяя......

Качва се една жена на ски

Публикувано

В последните години често се замислям, че е мой морален и човешки дълг да опиша злощастния си опит на начинаещ (и останал завинаги начинаещ) скиор, така че да спася поне една клетница от този срам на дърти години да се въргаля като ранен тюлен в снега, вместо да се въргаля в топло легло и да яде шоколад, обвита в сатенена нощница. Или в копринена, ако има алергия от сатен, защото всичко се случва в тоя живот.

Ако се чудите защо го правя, ще ви кажа – защото ще вземете да си хванете някой мъж, ще се влюбите в него, той ще почне да ви омайва колко е хубаво да се карат ски и каква красота е тва, зимната природа, боже!, и докато се усетите, вече ще пътувате посредством открит лифт към неминуемата си бяла смърт в подножието на Седемте рилски езера.

Затова, с оглед да спестя на човечеството много и трагични смърти на жени, загубили си ума, и тръгнали, моля ви се, да се кикерчат с щеки по баирите, снемам публично анамнезата на моя тригодишен опит да се науча да карам ски. Това е един трагичен триптих, който, ако Андерсен беше жив, би нарекъл Малката Снеговъргалячка, и мои сърцераздирателни фигури, на които лежа безпомощна и разчекната на отвесни писти, щяха да красят не една и две планини.

И така, започваме. Трагедията се развива в три действия, всяка от които – от трагична по-трагична.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

(блажени са вярващите, инатливите, невежите и тъпите)

Красимира се запознава с мъжа си, който това карането на ски, стоенето на челна стойка за удоволствие, кикбокса и катеренето по чукари за нищо го няма и, дето се вика, едва чака да му остане свободна минута, за да хукне да се чекне по Мусала с раница, голяма колкото междуградски автобус.

Самата Красимира съвсем наскоро се е съвзела от тежка травма след хвърляне от кон. Не НА кон, а ОТ кон. В смисъл, че конят ме хвърли или по-скоро аз се хвърлих от него – все тая, но резултатът беше счупено рамо, с три огромни пироно-подобни игли в него, натъртен таз и прочие болежки. Докато лежах потрошена в Пирогов, надявайки се някога да мога да ходя нормално и заклевайки се аз на кон повече да не се възкача, ако щé да ми завират клечки под ноктите, разбрах от лекарите, че на тоя свят най-чести са три вида травми:

при падане от кон (CHECKED)

при падане със ски

при падане от череша

Въздъхнах облекчено и си казах – е, Красимира, коня вече го отметна, на ски няма шанс в тоя живот да се качиш, защото ти НЕ ОБИЧАШ зимни спортове, а на череша, хаха, моля ви се, каква череша с моята фобия от височини??? Аз по-нависоко от жълтурче не мога да се кача, така че и черешата отпада и, един вид, може да се каже, че при мен рискът от тежки ортопедични травми е сведен до минимум.

Плеснах с ръце (метафорично казано, защото едната ми ръка стоеше сгъната и зачукана с пирони под ъгъл с неизвестен за мен градус) и се успокоих за травматично безоблачното си бъдеще.

Съдбата обаче такива като мен най ги обича и няма и година-две по-късно аз срещам този мъж, който, някъде между две челни стойки на Офелиите и едно скоростно изкачване на Черни връх в тежка виелица, ме убеди, че щом мога да си пиша правилно името и да клекна без да получа дискова херния, значи няма никаква интелектуална и физическа обструкция да овладея и ски-спортовете в максимално кратък срок, а именно – за един ден.

Няма как, бе, няма как да не се научиш, то куцо и сакато се е научило, та ти!, аргументира се той, с което мигом ме убеди. А щом разбра, че през един снежен февруари 15 години по-рано съм отишла с мини-ски на училище (тъй като автобус 72 беше пропаднал някъде около Перловския канал и беше останал да зимува там), мъжът ми направо ме тупна по гърба и ми каза – ЕЕЕ, АМА ТАКА КАЖИ, ТИ СИ ГОТОВА ПРОСТО!!

И аз, глупачката, също си казах – еми готова съм, много ясно, тва са просто едни ски, да не е ядрена физика!!!

И тръгнахме. Аз, разбира се, екипировка нямам, защото нормалните хора не си купуват екипировки за спортове, които никога няма да практикуват. Така че, въоръжена със събрани оттук-оттам чужди приспособления, се озовах на лифта на Паничище, в тежък снеговалеж, набутала нещастните си копита в най-неудобните обувки на света, и, забележете, качена на ски и с две щеки в ръка.

А СЕГА КАКВО ДА ПРАВЯ???, едва успях да изкрякам, докато си бършех замръзналия нос и се опитвах да пазя равновесие, а мъжът ми, забележете, произнесе следното великолепно изречение:

ТИЧАЙ КЪМ ОПАШКАТА ЗА ЛИФТА!!!!

Господи, казах си, той в ред ли е?? Как се ТИЧА със ски? И къде, по дяволите, отиде лесното, къде отиде чудесната ми двигателна култура, къде отиде тоя интелект и тая мощна физика, благодарение на която, едва ли не, няма непреодолими спортни препятствия пред мен???

Криво-ляво се добрах до лифта, влачейки се за ръката на мъжа ми и размахвайки щеки като невменяема, и се курдисах на седалката, доволна от първите си стъпки със ските.

Казах си – е, то ТОВА ЛИ БЕШЕ, БЕ?? Това ли бяха страшните ски?? Ма то било елементарно, бе! Все някакси ще се справя и ей го – до половин-един час ще летя по пистата!

След което се отпуснах и поех по половинчасовия път към неизвестната си съдба. Някъде по средата обаче лифтът спря и междувременно стана минус 17.

Гледай, каза в тоя момент мъжът ми, разпервайки ръце – гледай каква красота!!!

Къде?, поинтересувах се аз, защото едното ми око бавно започваше да се покрива със слана, задникът ми залепна за седалката от студ, и в общи линии ми беше само до красоти и природа.

Огледах се все пак да я видя, докато той в този момент жизнерадостно започна да ми разказва филм за четирима скиори, които замръкнали на някакъв лифт и останали там три денонощия – опикани, оръфани и потрошени. И много, много умрели.

В този момент разбрах, че и аз ще умра, и от другото ми, несланясало око, потекоха сълзи. Сълзи на отчаяние, на страх и на ужас. Къде съм тръгнала, аз, бе? Къде съм се качила на тоя лифт, да вися неподвижно на трийсет метра височина, да гледам върховете на вековните борове ОТГОРЕ, и най-вече да замръзна, и да се стоваря върху някоя скала, и да ме оглозгат вълците???

И насред цялата тая красота, заобиколена от тишина, шишарки и кислород, аз се разревах като магарица. Разревах се горко и отчаяно, съзнавайки каква огромна грешка съм направила. И най-вече това, че връщане назад няма. Защото лифтът тръгна наново, краят на возенето идваше, а с него – и моят собствен край.

И докато се опитвах да изфъфля нещо в бурята, успявайки единствено да кажа АГРФПХЛЛЛЛФФФЛЛ!!!, мъжът ми произнесе поредното великолепно изречение, а именно – СКАЧАЙ! и аз, полуумряла от ужас, че ако не скоча, лифтът ще ме метне в някоя пропаст и там вовеки ще останат да се белеят костите ми, СКОЧИХ.

Ама не скочих така, вяло, да кажеш, и с нежелание. Напротив! Скочих отривисто, смело, донякъде дори авантюристично, имайки предвид, че видимостта в мъглата пред мен беш максиум 12, айде 13 сантиметра.

И така, досущ като уплашен и разярен от страх глиган, пуснат за плячка по време на пехливански борби, аз се озовах просната и разчекната в непрогледната мъгла, а идващите след мен нещастници от лифта един по един се спъваха в трупа ми и, съвършено разбираемо, казваха:

КАКВО Е ТОВА, БЕ, ДА МУ ЕБА МАЙКАТА?!?

А аз седях, ревяща, сополива, бясна и ужасно уплашена, и най-вече – разкикерчена по невероятен начин, насред НИЩОТО, надявайки се по-висша сила да вземе решение дали ще живея или няма да живея, защото аз собствено вече се бях отказала.

Няма да влизам в обяснения как точно се изправих, колко крясъци изкряскахме и двамата, за да чуе той, че ПОВЕЧЕНИКОГАНЯМАДАСЕКАЧАНАТЪПИТЕТИСКИЯСНОЛИТИЕ??, а аз да чуя АБЕПУСНИСИДРУГИЯКРАКИСЕОПИТАЙДАСТАНЕШИНАТГАДЕН!!!!, докато в този момент поредния гражданин се спъваше в тялото ми и падаше в снега като чувал с картофи.

Само ще кажа, че няколко минути по-късно аз хвърлих и ски, и щеки, и – малко преди да хвърля и топа, се отправих с решителна крачка към хижата, където изкарах следващите три часа, пиейки чай и чудейки се как ще се върна обратно в цивилизацията. Накрая излязох, видях, че е изгряло слънце и че десетки хора щастливо упражняват любимия си спорт, докато аз биех крак сърдито в пъртината и казах на мъжа ми:

Аз с тия ски няма да се връщам!!

Няма проблем, каза той – вземи си лифта!И докато смаяно го гледах, ми връчи неговите и моите щеки, взе моите ски на раменете си и се пусна по пистата, изчезвайки някъде в храстите надолу. А аз – тъжна, посрамена и малко отчаяна от живота, се натоварих на лифта, като един паметник на ината и тъпотията, за учудване на всички нормални хора, които се качваха срещу мен. Долу се заврях в чайната, изкарах още 2 часа там и след това си тръгнахме в ледено мълчание към вкъщи. Ските бяха тема табу поне 1 година.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

(само хората повтарят по 60 пъти една и съща грешка, за да са напълно сигурни, че бъркат)

Година по-късно, позабравила за ужаса в Паничище, с група приятели и мъжа ми решаваме да отидем да правим какво? ДА КАРАМЕ СКИ! ГОСПОДИ, КАКВА АВАНГАРДНА ИДЕЯ! КАК ЛИ МИ Е ХРУМНАЛА?

Да, по-наблюдателните от вас биха ме погледнали изпод веждА и съвършено резонно биха ми задали въпроса – ти луда ли си, ма?? Обаче аз, полакомена от обещанията, че този път ще е различно и ще се пускам едва ли не по равното, докато не умра от досада, склоних да пробвам за втори път. Казах си – айде сега, не може така бързо да се отказваш, Красимира, великите завоеватели така ли са се отказвали още на първия хълм и след първата отрязана глава??

И, леви-десни, след няколко дни се озовах опакована по малко по-изискан начин на писта в Банско. Къде в Банско не ме питайте. НЯКЪДЕ. Някъде, където беше толкова равно, че чак беше криво, но аз успявах да се задържа на краката си в продължение на 20 минути, докато другите през това време прехвърчаха около мен, спускайки се от околните върхове, и крещяха:

КАК СИ? ДОБРЕ ЛИ Е?

О, казвах, СТРАХОТНО Е. По-хубаво никога не ми е било!, и се отблъсквах от равното с усещането, че то и Линдзи Вон все някак е стартирала тая кариера.

И така три часа.

На четвъртия час наистина ми доскуча и тогава мъжът ми отново излезе с брилянтна идея.

Ама ти си готова! Я се виж как се пускаш, айде да те водя на една писта!!!, изстреля той и докато се усетя, вече бях натоварена на съответния лифт и отново пътувах към неизвестното.

Този път се оказахме на върха на писта, по която вече се спускаха последните за деня скиори. Погледнах го скептично и докато той с минимални усилия вече беше направил първия завой, аз, едва кретаща, забила щеки в снега и с трепереща от ужас, се опитах да се пусна едни 20 сантиметра надолу.

Отне ми около 15 минути.

Следващото завойче ми отне още толкова и така, бавно и славно, първите 10 метра от пистата ги взех точно когато отдолу се зададе ратрак и обявиха, че пистата вече е затворена.

Някъде над мен едни гарги започнаха да грачат и не че мога да се закълна, но в гората отдолу ми се стори, че вие вълк.

Разкошно, казах си, Красимира – ето те отново и теб, с гаргите и лисиците, и с един ратрак, който няма да те види и ще те навие като сарма по пистата.

И така се ядосах от собствената си тъпотия, че си свалих ските, нарамих ги и тръгнах да слизам по пистата по обувки, готова да претрепя всеки вълк, който има неблагоразумието баш в тоя момент да излезе и да ми се дзвери от гората.

Няма да влизам в подробности за скандала, който последва, само ще кажа, че Пирин едва ли е чувал такова ехо от крясъци, закани и тежки клетви, които двама млади си разменят на писта в планината. Явно сме били толкова бесни, че когато един закъснял скиор спря при нас и попита любезно имаме ли някакъв проблем, ние и двамата му креснахме в лицето НЕ!!! НЯМАМЕ НИКАКЪВ ПРОБЛЕМ!!!, и той се изнесе с бясна скорост надолу, уплашен за живота си.

Когато стигнахме края на пистата, долу лифтът беше затворил, а Банско беше на един ски -път разстояние от нас. Това тотално ме съсипа и аз отново, досущ вече познатата ви магарица, се разридах неутешимо. Казах му – АЗ ПО ТОЯ ПЪТ СЪС СКИ НЯМА ДА СЛЯЗА, ДА ЗНАЕШ!!!, а той хукна да търси помощ или може би просто да се спасява.

Каква радост беше за мен няколко минути по-късно да установя, че точно тая вечер руският мъжки отбор по биатлон е позакъснял с прибирането от тренировка и бусът току-що е дошъл да прибере изморените спортисти.

Леле, казах си, ЕТА МОЙ ШАНС!!!, и се втурнах към някакъв там ръководител, пускайки в употреба всичките три думи на руски, които знам – спасибо, очен хорошо и почему. Повтарях ги като малоумна, сочейки ските, щеките, главата си, тъмното небе и, таман когато вече бях готова да изиграя етюд, в който гарга разкъсва тялото ми в белия сняг, ръководителят на групата ме разбра и ми каза да заповядам в буса на момчетата.

ЧАО!!, изкряках щастливо на спортната ми половинка, която вече се пускаше по ски пътя надолу, нарамих щеките и ските и хлътнах при биатлонистите, които бяха толкова утрепани от трениране, бягане и търчане, че според мен дори не ме видяха.

Прибрах се щастлива в Банско и двамата С УДОВОЛСТВИЕ забравихме за ходенето на ски заедно за още една година.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

(Народът е казал – един път или три пъти)

Вие сте умни хора, вече сте се сетили – дойде трета зима и аз за трети път се подлъгах по обещанията, че ВЕЧЕ ТОЯ ПЪТ НЯМА НАКЪДЕ – ЩЕ СЕ НАУЧА! Отиваме в меката на ски-алпийските дисциплини, в оазиса за всички скиори – Боровец!

Този път аз, вече еволюирала като скиор-идиот, поставих едни категорични рамки още в началото: ВСЕКИ ДА СИ ЗНАЕ ПИСТАТА. Аз ще живея на тази за начинаещи и няма да мръдна от нея, а останалите да ходят да се трепят където си пожелаят и да си общуват с орлите по баирите!

Никой, разбира се, не се възпротиви, мъжът ми ми посвети един час в упражнения по падане, ставане и спиране, и така изкарах цял ден на писта, пълна с дечурлига, които ме потискаха с уменията си, възрастни англичани, които изглеждаха като нещо, което всеки момент ще се разпадне и от него ще остане само чене и долни гащи, и един пиян руснак, който падна шестнайсет поредни пъти от папагала и на седмнайстия служителите просто го изхвърлиха в снега отстрани и го оставиха да отлежава там.

Накрая на деня си направих една снимка за идните поколения, свалих ските, върнах ги на гардероба и с това моята ски кариера залезе – да, не така магично и тържествено, както залязват кариерите на повечето хора, но залезе.

И АЗ СЕ РАДВАМ НА ТОЗИ ЗАЛЕЗ.

Не го гледам тъжно, не галя щеките и не роня ситен маргарит в отвратителните коруби, наречени обувки.

Просто се радвам, че имаме един залез, но имаме и една Красимира, която вече е отметнала две от трите най-тежки травматични ситуации и ги е задраскала завинаги от житейския си път.

Остава ми само черешата.

Красимира Хаджииванова
От https://maikomila.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *