Виктория Тинтерова

Киното

По едно време станахме дотолкова големи, че Дворът ни отесня. Малко по малко превземахме София. Започна един ден, когато някой каза:

– Искате ли да си купим лимонада?

Имаше една такава суха лимонада. В малки пликчета, да си я разтвориш във вода. С вкус на лимон, на малина, на ягода. Вкъщи я разтваряха в една стъклена кана, покрита с малка кърпичка с бабешка, фина бродерия по нея, стоеше на масата и цял ден си пиехме лимонадка. Обаче най-готско беше да си изсипеш пликчето в шепата и да си ближеш от нея. Лимонадата се стопяваше на езика и гъделичкаше с леекичко шумене в устата.

Та, всеки хукваше под собствения си балкон и се чуваше:

– Бабоооо, пусни 10 стинки! Бааабооо…..

После хуквахме през Скобелев, до сладкарницата отреща. На връщане, вече с омацани от сухата лимонада длани и усти, зяпахме дълго снимките на витрината на киното от филма, който прожектираха. На всяко кино имаше витрина, в която имаше снимки от филма, който даваха. А почти до всяко кино имаше сладкарница. Много удобно да ви кажа – след или преди филма хапваш една торта Добуш с лимонада или толумбички с боза и доволството е пълно – кино и сладкиши.

Започнахме да ходим на кино винаги, когато даваха нов филм. С децата, с татко… Татко обожаваше киното. Като малки с чичо ми, неговият по-голям брат влизали в събота сутрин в кино салона и излизали към 4 след обед… ако не ги хванат. Гледали непрекъснато един и същи филм – Чарли, Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, патето Доналд… каквото дават. Мен ме водеше всеки петък на новия филм в киното срещу нас. Във вестника следяхме кои ще са новите филми и първи ги гледахме. А с децата, ех, с децата… обикаляхме през ваканциите всички кина, в които даваха „За един пробит долар“, въобще, всички индиански филми, „Ромео и Жулиета“, „Особен урок“… По този начин  ги гледахме по найсе пъти. Имаше си ред – например тая седмица дават „Особен урок“ в Нащо кино, другата в кино „Витоша“, после в „Млада гвардия“. Билетите бяха от 35  ст. на балкона до 12 на първия ред.

Киното беше вълшебство, прекрасно преживяване. Излизахме от салона замаяни от преживяното, отначало си мълчахме, докато се върнем бавничко обратно в нашия свят. После започвахме да говорим един през друг – Ама ти видя ли това, а оня как стреляше, ами Тя колко беше красива…. А музиката? Какво биха били „Имало едно време на Запад“ и „Имало едно време в Америка“ или „Ново кино Парадизо“ без Енио Мариконе?! Или „Особен урок“ без великата песен там….

В салона не се шукваше, беше много невъзпитано да шумолиш с хартия, направо простащина да отвиеш бонбон, колкото и да ти се яде. Можеше да дъвчеш дъвка, ама със затворена уста и без да правиш балони, че пукат и без да мляскаш, бе въобще без дъвка. Даже беше неудобно да се изкашляш… Изпитвахме истински респект към Изкуството на Киното.

Обикновено за хубавите филми салоните бяха пълни, билети си купувахме няколко дни преди прожекцията и много хора отиваха на „търси се“… Търси се, търси се, се чуваше. Мен винаги ме беше срам да „търся“, а и ме беше срам да си продам билетите, ако не можехме да идем и ги подарявах. А и никога не съм имала отношение към парите…

Когато порастнахме, поне веднъж в седмицата ходехме вечер с приятели на кино. В кино „Витоша“ и в кино „Дружба“ даваха разни премиери или обзори на творчеството на някой голям режисьор или актьор. Кино и после дълго прибиране пеша по празните софийски улици и разговори за филма. Любовта за един от най-добрите ми приятели изгоря, когато казал на новото си гадже, че никак не му е харесал тоя Тартюф, а тя го била завела на филм на Трюфо…

Срещите бяха пред киното. В 6. Дори и да не си се уговорил, към 6 винаги можеше да намериш някой да се мотка там. И да измислите нещо да правите….

– Как прекарахте? – ме питаха вкъщи като се приберях.

– Ми моткахме се – отговаря.

– Не е важно как ще прекарате, важното е късно да си легнете – обощаваше татко.

Ама какво ли разбираше той, тогава на 45-50 години! На тази възраст, както знаем, хората вече са много, ама много стари и изхъркали.
Какво му разбира главата – кино и моткане, какво повече му трябва на човек на 16 години!

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *