Ше си праЙм кот си искам

Когато бях касиер в Лукойл някога…

Публикувано

Това винаги ми е било любимо, още от времето, когато работех в Лукойл и особено в краткия отрязък бидейки касиер там. Иначе си бях „контрольор“ – помпозно звучаща длъжност за момчетата зареждачи.

Седнал съм на едно високо столче, моята форма на бунт срещу малоумните порядки и правила сътворени от някой си Рашо Рашев – с когото аз лично така и не се засякох за четири години – както и куп други блядове решили, че персонала трябва да си тръгне един ден от фирмата подготвен и дисциплиниран една идея повече от най-добрия солджър в севернокорейската армия.

И нарушавам аз разпоредбите да се стои прав и мирно пред клиентите и чакам да обслужа техни Височества в час пик, когато през ръцете ми са минавали между пет и петнайсет хиляди лева от 18:00 до 19:00 часа.

Застанала пред мен например някаква кикимора, плячкосала половината най-скъпи бонбони, редбули, вина, водки, списания струващи колкото бюджета ми за книги за един месец( а аз харча за книги, ей), трупа всичко на купчина пред мен, питам я дали зарежда и гориво, тя ми казва „Амчи, да – зареждам дизельчи“ и аз като малко дете я подканям да бъде така добра, колкото е и тъпа и да ме светне на коя шибана колонка точно ѝ го натъпкват…в резервоара туй „дизелчи“, пък тя махва неопределено с ръчица зад себе си и отвръща „Ееее къде я“.

Това „ееее къде я“ може да означава всяка колонка на всяка бензиностанция в града до изхода за Златни пясъци, затова я насочвам – о, правил съм го, да! – с жокера „Да не сте спряла на Еко-то километър по-долу? Ако е така, ще се чуя с колегите там и ще направим един вътрешен превод на сметката ви от тях към нас, а касовата бележка ще си я вземете от Шел-а в Търново.“

Тая започва да се хили като Мистър Бийн кога е хванат от викария да си бърка в гащите и вика „Е, оная червената маздичка“. Цифрите номериращи колонките са около шест пъти по-големи от маздичката ѝ и освен това са наслагани на триста места, ама патката като не познава цифрите, а само финикийските знаци как да стане. Дано поне, докато ѝ залезе естествената хубост се е научила да брои до хиляда, та успее да сметне лапнатите пишки в кариерата си.

К’вот – такоа. Започвам да маркирам Евереста от покупките ѝ, тъпча в торби, които не си правя труда да ѝ кажа, че струват сериозни пари, удрям тотала и ѝ съобщавам някаква сума с която четиричленно семейство ще си плаща тока половин година. Все едно сега разбира, че то се и плаща. Донякъде е разбираемо – обикновено на нея плащат.

Тепърва започва да рови в чантата си, по-голяма от банята ми. Вади кремове, мазила, помади, аквариум с рибки, тенджерка с варени яйца, хеле под пакета с плочки гранитогрес открива портмонето си – то пък е голямо, колкото скицник №4 за трети клас. Плаща ми с едри банкноти и тъй като благородството задължава, ми оставя бакшиш жълтите стотинки от рестото – четири на брой. Очаква някаква усмивка за довиждане, но получава само трениран за такива цели празен поглед. Много ѝ е. Заслужава шут и да ѝ напомпя гумите на 4,8 бара при норма 2,2 – и това съм го правил.

След нея е енергичен чичка, който е подготвен за въпроса ми на коя колонка зарежда. Изтрелва „На трети коловоз съм“, ама го казва сериозно и убеден в терминологията.
„За къде точно ще пътувате и ще и ще имате ли прекачване в Каспичан? Купе за пушачи или непушачи? До пътеката или до прозореца“, още по-сериозен съм аз в изстрелването на моите реплики. И те са тренирани не един път. Чичо ви губи ориентация и вече не се усмихва.
На ти таз бележка и бегай, че композираха локомотива. Следващия!

– На втора позиция съм!
– Чиститу! Ше тренираш, догодина ше ги смачкаш и ш’си на първа. Фактура за горивото ше има ли?
– Мииии, може.
– Булстат?
– Куйтуй!?
– Няма ти трябва фактура, следващия!

– Добър ден. На осма колонка съм, на газта. Без фактура, само тази вода ми маркирайте.

Тоя чичо ми идва да го прегърна и да му позволя да ми пусне ръка! Плаща си и аха да каже „Довиждане“, а аз да изляза да го изпратя с музикален съпровод и китка здравец и се обръща към мен, моля ви се и ми издрънква:
– Ще може ли да излезете и да наредите на колегата си да ми измие предното стъкло, защото ми отказа с мотива, че няма време?

Е, чак да няма време, той пък! Да има, да има – не повече от десет коли на колонка. Осем колонки по десет автомобила – само осемдесет, без да броим прииждащите. Ко толкоз!?

– Като се приберем, ще го ошамаря здравата! – уведомявам чичото за последващите мерки.
Той пъл ме гледа като изсипан и вика:
– Моля!?
– Бе, да не съм му настойник, че да му нареждам! И кат ме гледаш на тая каса, с тоя потен врат, да ти приличам на генералния директор на Лукойл, че да раздавам заповеди? Момчето дъх не може да си поеме от работа, той стъклото му да измиел. Аре, друм!

След това се редят тия дето са на пета писта (Старт!), „Ей, оная кола там“ (До часовниковата кула или до шадравана?), „На червената колонка съм“ (Вишнявата или другата – пепел от рози?) и т.н. и т.н.
Уволнява ме всеки пети, ще ме намери и ще ми разбие зъбките всеки осми, а най ме е възбуждало, когато в два след полунощ спре някой самотен ездач, каже да му я напълня „до ръба на ръбчето, ха-ха-ха, колко съм свеж“ и попита „Емо, тука ли е?“
Емо е управителя и, ама разбира се е тук в този час, плете ковьорче на една кука в офиса и очаква скъпи гости. Номерът е да разбера недвусмислено, че пичът е приятел на Емо и сега аз трябва да го посрещна уважително и да съм внимателен към него като към бременна женска от изчезващ вид носорог. Такива са си сбъркали приятелите управители, а пък те подчинените.

Спрях тази вечер на една бензиностанция да си купя цигари и само един-единствен клиент, този който беше пред мен, предизвика всички тези спомени. Когато отново имам време, ще ви разкажа и други случки и особено оная в която аз наричах една овца с ръждясал Опел Калибра „Дрисла сладка и смотана“ а тя мен „Боклук, ти от утре няма да си на работа!“
Ну, дава́й закурим…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *