Яяя......

Кокер история

Публикувано

Трябваше да платя една такса в кметство Приморски. Давам си егн-то на касата, плащам си четирите лева, а те едвам ми се откъсват от сърцето. На тая държава и четири стотинки не ми се дават, защото не знам кой и за каква цел ще ги окраде.

Тъкмо да си тръгна и лелката зад стъклото се провикна:
– Госпожо, тук излиза, че имате неплатена глоба!

Изтръпвам. Не стига, че ѝ дадох четири лева, а тая иска още! Подай си пръста, че да ти налапат ръката!

– Каква е тая глоба моля да ми обясните? – правя се на загрижена.

– Имате 100 лв акт от 2014 година.

– И за какво са ме актували през 2014? – продължавам да се загрижвам.

– За нарушаване на обществения ред!

– Моляяяя? Искате да кажете, че съм хулиганка? Не помня да съм пикала в храстите и някой да ме е изловил! Я проверете пак!

– Секунда, да, имате глоба от 100 лв. Ще я платите ли?
– Вие да не сте пила? Вече нищо не плащам доброволно! Събирайте си ги принудително. Ще ми вземете……прашките!

Тръгвам си уж ядосана. Блъскам яростно вратата, но ми се струва, че не е достатъчно силно. Отварям и я блъскам пак. И така четири пъти.

Карам си към къщи, припявам на Цеца най-новия хит, който радио Вероника върти за 42-и път днес. Обаче нещо ме гложди. Мисля. То не че мисленето е дейност, която ми се отдава, но поне съм упорита и се опитвам. 100 лв.! А и хулиганка! Сигурна съм, че тая касиерка пие от сутринта. Изведнъж пред колата ми изскача куче. Куче…….? Ами да!

……

Ранна лятна утрин през 2014-а. Аз, Лина, Бея и Дея сме на разходка в морската градина. Лек сутрешен бриз ни гали челата, носи се аромат на отдавна споминали се медузи. Хора още няма, нито майки с ревящи деца. Само аз, Лина, Бея и Дея. Лина е моя приятелка, по- готина и от мен. Но приятелството ни е издържало в годините, минавайки през истории, които никога няма да разкажа. Тя е най-точният човек на тая земя. Само тя може да разбере сълзите ми след чаша узо. От тогава узо не помирисвам.

А Бея и Дея са нашите кученца. Абсолютно еднакви американски кокерици. Моята Бея е малко по-къдрава и по-надменна. По това ги различаваме. Нейната Дея е малко по-игрива, но това което ги сближава най-много е лакомията. И двете живеят за да ядат. От всичко, по много. Бея напоследък отказва чесъна и съм леко разтревожена, дали не се разболява?

Вървим си ние по алеята, говорим си колко гадно нещо е узото и че никога повече узо, а кученцата тичат на воля край нас. Тежко скърцане разваля покоя. Някак отдалеко нещо дрънчи и стърже, като накладки, несменяни от 89-а година лятото. Обръщаме се. Жигула, с кафеникакъв цвят, толкова изгнила и съм сигурна, че видях краката на един мъж от вътре да се търкат по асфалта. То иначе нямаше как да спре тая машина.

Отварят се трите врати едновременно и трима се хвърлят върху нас. Нинджите могат само да се учат на бързина от тях. Толкова бързаха към нас, та чак забравиха да затворят вратите на ретромобила.

– Добро утро, дами! Тия кученца ваши ли са? – любезно пита нинджа номер едно.

Оглеждам ги добре преди да отговоря, мъжът ми е забранил да разговарям с непознати мъже. Единият е дядо на окло 67 години и стои някак си отстрани. Другият е цивилен младеж на около 30, със завидно самочувствие. Третият е младеж с полицейска униформа с къси ръкави, от които се подават напомпани мускули и грозни татуировки. Но той явно си мисли, че е мистър Олимпия, защото толкова е важен, че чак ми се струва, че ще се задуши. В сравнение с мъжа на Лина си е просто недохранено пиле, а в сравнение с бицепсите на моя мъж си е чист анорексик.

– Наши са! Не се продават! Айде хубав ден! – натирва ги Лина.

– А няма да е толкова лесно! – ежи се цивилният младеж. – Ще трябва да констатираме нарушението ви с акт. По разпореждане на кмета на Община Варна, господин … ( не му помня името), нямате право да разхождате домашни любимци на обществени места без каишка и намордник!

– Къв намордник, бе? Туй да не ти е Баскервилското куче? Ти да не си пил? – подскачам аз.

– Дайте си личните карти веднага! – изпълнява съвестно задълженията си господина полицай.

– Нямаме лични карти, и пари нямаме. Нищо нямаме. – отсича Лина.

– Дайте си егенетата тогава!

– И егенета нямаме! И да имаме няма да ви ги дадем. Приличате на измамници от Игнатиево.

На секундата три служебни карти ни се завират в лицата. Вярно, от общината са нинджите.
Без охота и по принуда си диктуваме персоналните номера. Мистър Олимпия звъни някъде, а младежът вади кочан с бланки. И се започва едно писане, писане, писане.

– Как се казват кучетата? – вдига поглед цивилния първо към Лина и после към мен.

– Дея и Бея.

– Коя е Дея и коя е Бея?

Лина се хили:
– Питай тях! Аз не знам, не мога да ги различа.

– И аз не знам коя коя е. Която сваря, нея си прибирам в къщи. – подкрепям дружката си аз.

– Вие, дами се шегувате с нас! – върти неволно белезници полицайчето.

– А, господа, вие започнахте първи! Лина, казах ти, че тоя е пиян. И това дето е в джоба му сигурно е патронче с водка.

– Престанете, бе! Не съм пиян! – крещи в лицето ми тоя. Толкова е ядосан, че чак позеленява.

– Значи си дрогиран! Как иначе не можеш да разбереш коя е Бея и коя Дея?

Силен крясък попречва на младежа да ме хване за гърлото.

Мистър Олимпия крещи обезумял към нас:
– Това на нищо не прилича! Госпожо, веднага извадете кучето си от колата!

Втурваме се към ретромобила. Картината си е направо комикс. Дея е седнала на задната седалка. Точно в средата. Изправила глава, навирила нос и с поглед, пълен с очакване. Готова е да тръгва. Превивам се от смях, почти ще се напикая. Но Лина е сериозна, вдигнала едната вежда, все едно цялата мъдрост на света е изписана на челото ѝ.

– Веднага си извадете кучето казах! – подскача оня.

– Съжалявам, господин полицай. Тя така е свикнала. Сега ще трябва да я повозите малко, иначе няма да слезе. Само до края на Станчова алея и обратно. Колко му трябва на кученцето?

С общи усилия измъкваме Дея от колата. То с кандърми и с обещания. Оттогава прякорът ѝ е К9.
Вземаме си актовете, връзваме си кученцата и си тръгваме обратно. Развалиха ни разходката, но пък узото може и да не е чак толкова гадно след такова преживяване!

Деница Николова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *