Искра Веселинова

Коледа

Публикувано

Коледарите бяха повечето циганчета – сополиви, премръзнали, пееха нестройно коледни песни и хлопаха по вратите. С тях, подпийнал и зачервен, крачеше през снега ръководителят на групата. „Главен художествен ръководител“, както обичаше да казва.

Снегът беше дебел и блестеше с хиляди слюдени люспи на зиморничавата светлина от уличните лампи. Миришеше на пушек от кривите комини. Край преспите като огърлици се нижеха котешки следи. Луната се цъклеше студено и неприветливо на прекрасното звездно небе.
Студ, студ – хапе като зло куче. Остър студ. Замъглява очите, боде като с игла по лицето, вкочанява ръцете.

Коледарчетата си тръгнаха и баба Кера захлопна тежката дъбова порта. Кучето се дърпаше като обезумяло на синджира, не го пуснаха при певците. Баба Кера преджапа снега до животното, дълго се бори със синджира, а то скимтеше възбудено и радостно и ѝ ближеше ръцете.

– Спри се, бре! Спри се, на тебе думам! – караше му се уж, а го потупваше ласкаво по главата. Пусна го и то драсна през смълчания двор, втурна се към портата и огласи махалата със закъснял звънък лай. После се втурна към къщи, изпревари тромавата старица и се шмугна под масата в претоплената стая.
– Калпазанин! – рече баба Кера и свали забрадката, обсипана със светли снежинки.

Печката бумтеше. Прозорецът гледаше към спящата градинка, в която лятос грееха едроглави божури и ухаеха на ангели. Баба Кера си мислеше, че така миришат ангелите. „Ех, скоро ще разбера“, помисли си и додаде дърво в огненото гърло на печката. Кучето лежеше доволно под масата и опашката му тупаше равномерно по овехтелите шарки на чергата.

Рано беше, още нямаше осем часа, а ще кажеш, че е дълбока нощ. Дълги са пустите нощи, не свършват. Така е, човек като е сам. Бабичката въздъхна, сгърби се на столчето, наследено от внуците – нисичко, да ѝ е удобно на старите кости. Извади пак плетката, надяна очилата. Зад гърба ѝ тъмнееше телевизорът. Да го пусне не ѝ се щеше. Не ѝ се слушаха мазните усти, които приказваха глупави работи. До телевизора имаше снимка на Иван. Нейният Иван. Погреба го преди кажи-речи тридесет години. Как върви времето!

Часовникът тиктакаше равномерно. Кучето задряма. Навън снегът пак заваля на кротки, едри парцали. Баба Кера пак въздъхна и остави плетката. Поогладня. Стана, полекичка отиде до стародавния бюфет, извади хляба, малко сиренце и три – четири парченца суджук. Донесе ѝ го сутринта Фана, съседката. Стефана, че Фана. Добра жена, услужлива. Не оставяше престарялата баба, всеки ден идваше да я види. И все носеше по нещичко – мекички опържила, със сирене, поръсила ги с пудра захар; или пък баница пекла и носи, а тая сутрин донесе суджука.
„Да се смърсиш с блажничко и ти.“

На печката къкреше тенджерка с картофена чорба. Баба Кера си сипа, приведе се, извади от окадената фурничка оставените на топло печени картофи и седна край масата. Сложи си повечко лютивинка на чорбицата. Гребна няколко пъти и я бутна настрани. Не ѝ се услаждаше несретният залък. Май все пак ще пусне телевизора. На екрана изгряха хубави жени, богати мъже, гледаха голяма окичена елха и се смееха с широки усмивки. „Циркаджии“, помисли си бабичката. Елхата не ѝ се стори красива, а загрозена от толкова много натруфена украса.

Изключи телевизора. Кучето проскимтя край вратата. Отвори му, то хукна по снега, вдигна крак, после се втурна забързано обратно и така се метна навътре, че едва не събори стопанката си.
– Не ти се спи на студа,а? Ама да не вземеш като вчера да ме вдигаш цяла нощ.
Кучето я погледна с благодарност, завъртя опашка и пак се мушна под масата.

Баба Кера разтреби масата, старателно обра трохите в шепа и ги глътна. „Хлябът да не става зян“. Излезе по нужда. Върна се премръзнала, сгърби се край печката и протегна ръце да се сгрее. После с пъшкане се наведе и извади отдолу една сгорещена тухла. Държеше я внимателно с дебела кърпа, отнесе я до леглото и я мушна под родопското одеяло, да ѝ държи топло цяла нощ. Съблече се полекичка, погледна към Иван и си легна.

Кучето спеше под масата. Навън снегът спря. Луната се закачи в короната на кривия орех и се вгледа през прозореца. Баба Кера въздъхна тежко, стана и спусна шарените перденца.

Коледа дойде.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *