Яяя......

Коледна песен за Тони Джентълмена

Публикувано

Трябва да е било някъде през 1986 година, на същата дата – 23 декември. Аз и тате седяхме на Централна гара и чакахме пиянския влак за Кюстендил. Това беше един забележителен влак, който вършеше немислимото – вземаше разстоянието от 80 километра до родния ми град за скромните 4 часа и половина. Но това бе последната възможност за закъснели пътници като мен и баща ми (лека му пръст), за да се приберем ден преди Бъдни вечер у дома и да помагаме на мама с покупките и приготовленията.

Настанихме се в купето, в което имаше още двама души. Тъкмо подхванахме някакъв разговор – не помня точно какъв, тогава аз бях 8-ми клас и разговорите на възрастните не винаги ми се струваха интересни.
В този момент купето се отвори и вътре влезе най-странният човек, който някога съм виждал.
– Свободно място има ли, батковци – попита човекът – извинявайте, ама съм сляп, пуста орисия.
В миг всички мъже в купето скочиха и взеха да помагат на човека да седне.
– Сядай тука, приятелю – рече един от мъжете – за къде пътуваш?
– От Кюстендил съм, батко – отвърна човекът – казвам се Тони. Тони Джентълмена. Сляп съм, работя в кооперацията на слепите, знаете ли я?
– Знам я – отвърна тате – ти по каква работа в София?
– Един приятел, който вижда малко, прочете в един вестник, че сляпо момиче от София си търси приятел. Обадих се по телефона и си определихме среща. Днес дойдох да се видим – отвърна Тони.

„Да се видим“… По-късно щях да разбера, че незрящите също „виждат“. Един незрящ приятел ми казваше – „гледах те по телевизията“. Щях да разбера, че често незрящите виждат по-добре от нас. Но тогава бях малък, извадих някаква книга („Храбрият войник Швейк“ на Хашек, беше ми любима) и се зачетох как Балоун обяснява, че прасенцето трябва да бъде сготвено с повече „соус“.

А Тони Джентълмена разказваше ли разказваше. Тръгнал към София самичък. С бастунчето – на автобус номер 6 до гарата. Оттам – на влака. На централна гара се придвижил с помощта на различни хора. Качил се на трамвая и право в ж.к. Толстой, където живеело момичето.
Срещнали се. Пили по кафе. Обаче не се харесали.
– Тя не ме хареса, батко – обясняваше Тони на един от пътниците – а и аз съм от провинцията, има къде-къде по добри партии от мене.

Влакът за Кюстендил пътуваше и спираше на всяка възможна спирчица – Волуяк, гара Метал в Перник, Калища, село Ръждавица.
В ужасната скука и досада на социалистическата железопътна идилия преди Коледа Тони разказваше истории за себе си. А петима корави и обрулени от малоумието на соцреализма мъже слушаха с интерес какво е битието на различния човек.

Тони си купил телевизор. „Не го виждам, но го слушам. И си представям как изглеждат хората в телевизора. Така гледах целия сериал „Изаура“. Стана ми много тъжно за горкото момиче.“ – разказваше Тони.
По едно време стана въпрос за мен, клетият новобранец в СМУ „Л. Пипков“ в София. Тате, горд с мен, каза, че съм музикант, приели са ме в училището и свиря на пиано.
И тогава Тони светна!
– Батко, аз много обичам да пея. Искаш ли да ти изпея една песен?
И без да ме пита, запя!
Гласът му! Боже, гласът му бе едно от най-красивите неща, които съм чувал до ден днешен в живота си. Мощен, плътен баритон. Глас на човек, който, когато пее, е отдаден само на пеенето, без да го разсейват нещата, които може да улови с очи.
Изпя някаква народна песен. „Йовано, Йованке“ или пък „Назад, моме Калино“. Не помня точно. Но го изпя по такъв начин, че всички в купето замлъкнаха!

Беше 23 декември, някъде към 23:40 часа. Влакът спря на гара Кюстендил.
– Тони, искаш ли да ти помогнем да се прибереш – попита тате.
– Батко, не се притеснявай, аз ще се прибера по-бързо от теб – отвърна Тони Джентълмена и зачатка с бастунчето си по плочките на гаровия площад, придвижвайки се с огромна увереност и сериозна бързина.
Никога повече не чух и видях Тони Джентълмена.

Отминаха години, тате си отиде от тоя свят – работата му като майстор на банички го съсипа, брашното, което произвежда хляб и закуски, му докара рак на белия дроб. Времената се промениха, през 1989 година социализмът си замина, кооперациите на слепите хора се разпаднаха – пазарната икономика удари най-напред пенсионерите, хората в неравностойно положение и хората на изкуството.
В София, някъде около 1990 – 1991 година разтуриха ансамбъла на слепите и по улиците се появиха незрящи хора, които пееха и свиреха на китари и акордеони, просейки от нас, зрящите, милостиня.
Нещата се завъртяха, аз учих, ходих в казарма, ожених се и ми се роди син.
Синът ми влезе в музикалното училище, повтаряйки моята история по някакъв свой начин.

Докато снощи…
Снощи, гледайки двама герои – единият – доскорошният ни премиер Бойко Борисов, а другият – сегашният ни премиер Орешарски, обладан от пълно малоумие, реших да се разровя в библиотеката си, за да поизмия малко това чувство на безсилие пред наглостта, която струи от екрана.
И попаднах на оная стара книга за „Храбрият войник Швейк”.
Отваряйки я на оная страница, в която Балоун говори за приготвянето на добър „соус“, попаднах на една мелодийка, нахвърляна от мен онази вечер във влака.
Наивна мелодийка в размер четири четвърти, ла минор. 8 тактова секвенция, изключително елементарна, наивна.
Засвирих я на пианото.
– Тате, какво е това – попита синът ми.
Не можах да му отговоря точно. Отгоре, над мелодията се мъдреше заглавие: „Коледна песен за Тони Джентълмена“
– Хубаво е. Но звучи малко тъжно – каза синът ми, след което отиде да доиграе „Assassin’s creed”на плейстейшъна си.
А аз затворих капака на пианото и върнах листчето от нотната тетрадка на оная същата страница в книгата.

Честита Kоледа, Тони!
Не знам какво си видял тогава, в оная вечер, в оня влак от София към Кюстендил.
Знам, че слепите се оказахме ние!
Затова искам да те помоля! Запей!
Ние ще се ориентираме по твоя глас, приятелю.

Автор: Венци Мицов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *