Яяя......

Коледна приказка през февруари или една одисея с „Кали транс“

Публикувано

Внимание, внимание – дълъг текст!
Сложете очилата, сипете си чаша вино и се настанете удобно.

Решихме, като всяка година да изпратим подаръци на племенниците в България и брат ми да изпрати колет по същия повод за Швейцария. Не, че не можем да си размени по 100-200 франка и всеки да купи нещо на децата, ама тези светнали детски очички, когато дойде колет от чичо и леля, не се забравят.

Отивам аз до пощата, в началото на декември, нарамил един голям кашон. Милата жена на гишето ме погледна развеселено, когато ѝ казах, че искам пакета да пристигне преди Коледа и ми съобщи, че с нормална и бърза поща няма как да стане вече, алтернативата е Urgend (Експрес)… срещу 203 франка.
Ама моля те, не благодаря, няма да приема предложението!

Мисля си за алтернативи и се сещам, че някакви хора, по фейсбук форуми, пишат как пращат колети по някакви бусове за БГ. Не се бях замислял, тъй като бях останал с впечатлението, че този вид транспортно средство изчезна в края на 90-те години, когато цените на самолетните билети паднаха.

Влизам аз във Фейсбук и почвам да чета. Даже и се записах в две нови групи за българи в Швейцария. Набива ми се на очи, хвалят го хората и той сам се хвали – Руслан Станчев. Фирма „Кали Транс“. Превозвали хора, кучета, пакети, музиканти с инструменти и т.н. От 20 години на пазара…
Мисля си – това е човекът!

Пращам на брат ми координатите на фирмата, с идеята той да изпрати колета към Швейцария, аз да го взема и да дам моят колет за България. Речено – сторено.
Брат ми звъни. Руслан му казва, че няма никакъв проблем. АМА АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ!!!. Иска да му се изпратят снимки на колета, какво е съдържанието, да преценял колко струва….

И тук почва одисеята.

Руслан изчезва и два дни не си вдига телефона.

Крие ли се?
Търси ли го някой??
Спи ли добре???

Ей такива въпроси ни се въртят в главите! И, о чудо на чудесата, появи се на третият ден. Възкръсна като Исус. Открихме го. Бил в Сърбия. Праща му брат ми снимки, казва човекът 30 швейцарски франка и му изпраща колета с куриер.

Решава брат ми обаче, след два дни да провери дали Руслан е взел колета от офиса на куриера…. познайте какво стана… Изчезна. Руслан, не колета. Няма го. Не вдига телефона. Няма мобилен телефон, няма офис телефон, няма нищо. Абе, няма го!

Появи се… след три дни (усетихте ли как се увеличават дните… Бил в Турция…на екскурзия… щял да вземе колета при първа възможност.
Поемам щафетата от тук. Имам предвид телефонирането на Руслан, шофьорите, баща му в офиса и т.н. Да почине малко брат ми, че нервички не му останаха. Не, че аз не бях звънял вече няколко пъти до офиса, ама още няма да ви кажа колко на брой. Ще издам цифрата накрая, ей така – да ви поддържам интереса. И не, не поглеждайте надолу!

Да си дойдем на думата.
Звъня аз след още два дни да питам как са нещата и ми казват, че тръгнал шофьор с бус. Ми не, не е Руслан (той се крие сигурно), Юлианчо бил. Мислели, че имал някакъв кашон с него (ей тези думи ме убиват – може би, май, възможно е). Да съм му звъннел. Ама на другият ден. Хубаво.

Звъня на другия ден. Юлианчо на телефона. Късмет… Питам аз – къде сте, имате ли някакъв пакет за мен. Имали били, казва Юлиан, накакъв кашон отзад. Трябвало да провери за кого бил. Преди Берн се намирал, минал покрай Цюрих раничко и да не ме притеснява. Ама моля ти се, искам да ме притесняваш! Само да си взема кашона, ей…

Обажда се Юлианчо след известно време. Не знам след колко точно – на мен минутите ми се струваха вече часове. Не бил за мен кашона, ама той Руслан щял да тръгва утре и щял да го вземе. Питам го кога влиза горе-долу в Швейцария, та да си сметна плюс един час до Цюрих… Ей, така на, да съм готов, да не се разминем нещо пак, че то знаеш ли… Да не кажат пак, че не искали да ме притесняват! Вика ми Юлиан – аз от де да знам. То всеки път е различно. Зависи закъде били пътниците. Съгласен съм. Сто процента съм съгласен. Ако аз пътувам по един и същи маршрут в продължение на години и знам, че трябва да сваля един пътник в град А и един в град Б, то уравнението аха да ми избоде очите. Защото след като говорих с трима шофьори на бусове с надеждата колета да ми е с тях, забелязах, че плюс-минус 2 часа, по едно и също време влизат… ама кой съм аз, че да им давам акъл. Надеждата си отива последна де, казват старите хора. Та и при мен така.

Коледа наближава, колетът е в България, човекът взе парите и каза – ще видим, ще стане, няма сЪ притесняваш.

…да взема да скъся малко, а?

Чухме се няколко пъти с Руслан…както казах…ще стане, няма сЪ притесняваш. Двама шофьори тръгнаха, колета стои в България. Руслан щял сам да го докара. Викам си – брей, VIP обслужване. Да не реши нещо да се извини? А може и една чубричка или шарена сол със българското знаме да сложи при колета. Ей така, като патриотичен подарък. За Коледа. Като извинение. Казвам му – като влезете в Швейцария, звънни! Без значение колко часът е. Притеснявай ме, моля те! Ще стана, ще омеся питка, ще я грабна и с шарената сол която ще ми донесеш, ще те чакам на магистралата на някой паркинг. Ако трябва и червен килим ще опъна. Само да не ме подминете този път!

Ставам аз раничко, кафета, кафета и още кафета. Питка не омесих, не намерих мая, ама си рекох – той ще ми прости. Съмна се, става време за работа, мисля си, че вече трябва да са влезли (нали ви обясних по-горе за А+Б). Викам си – ще звънна…не вдига. Ха, досега не се е случвало! Вдигна…след 2 часа….бил в Берн…да, кашона бил с него….ами минали рано, АМА НЕ ИСКАЛ ДА МЕ ПРИТЕСНЯВА. Имах чувството, че бомба се взриви до мен и ме хвърли настрани. Дишай дълбоко, издишай… що не ходих на йога, като имах ваучер за два безплатни часа…

– Кво ще правим Руслан – питам аз – тя Коледата ей на къде се показва зад ъгъла. Какво да кажа на детето? Дядо Коледа не искал да го притеснява ли!?

– Тръгвам утре наобратно – казва Руслан.

– Ама сигурен ли си? – питам аз невярващ на тези думи.

– Е как, НА 100 процента – отвръща ми той. – Ще ти се обадя като тръгна, ще ме чакаш някъде и ще си го вземеш.

Мисля си – ей това е мъжка дума. Каза и отсече!

Утре слънцето изгря, зората пукна, пладне настана – Руслан го нЕма. Ми, кво да правя, ще звъня по телефона. Последните дни така и така ми се събра на телефона толкова време с него, баща му, жена му и шофьорите, колкото ми се събира за цял месец. Един път повече или по-малко?

Не вдига… Да, наистина не вдига… и аз не повярвах, ама това е истината. Вдигна…по някое време… лагер на колата се развалил. Трябвало да го смени. Можело да идат ден… или два.

Хубаво де, на всяка кола може да се случи, ама да го метне този колет до най-близката поща – предлагам аз с надежда. 9 франка струва, утре е при мен, ще си поема разхода. Е, той така ако почнел, къде щял да му излезе края – казва ми Руслан. Ми, ще чакаме. То чакаме от седмици, ден или два повече…

Да съкратим, да не ви притеснявам и вас – оправи лагера и обеща мъжката да ми звънне като тръгне сутринта. Взимам аз свободен предиобед, нали човека си е дал думата и чакам…чакам…чакам…и почвам да звъня.. Преди поне не вдигаше и се криеше, ама сега и телефона си изключил. Притесних се аз, то колета почти го прежалих, ама да не му стана нещо на човека. И почвам – на баща му, на жена му, на шофьора… Никой нищо не знае. Ама никой си няма и идея къде е Руслан. Ами ако беше жена ми, майка ми или детето ми в буса, а не просто колет? Как можеш да превозваш хора и да си изключиш телефона и никой да не те знае къде си???

Обади се. След 40 минути щял да бъде на един паркинг на магистралата. Аз съм на 50 километра от там.

Е, успях! Взех колета! В ръцете ми е и никога няма да го изпусна! Ти нямаше ли едно колетче за България – ми вика Руслан. Имах, ама вече нямам. Ще потърся друг начин, държа се на ниво аз, повтаряйки мантри от йога, индиански молитви и всякакви методи за успокоение, за които съм се сетил. Лек път и весели Коледни празници му пожелах.

Извод – няма. Всеки е достатъчно голям и може да събере 2 и 2.
Погледнах си обажданията. Говорил съм 23 пъти с Руслан, като 11 от обажданията са до България. И брат ми още 12 пъти…за един колет!

П.С. Сигурно се чудите какво стана с колета, който имах да изпращам до родна земя?
Писах в една българска група в Швейцария. Обадиха ми се две млади момчета. Тръгвали с кола за БГ и щели да вземат пакета с удоволствие. Още вечерта се видяхме, взеха колетчето, стиснахме си ръцете и го закараха след два дни до адреса. Както си му е редът нали…когато обещаеш нещо…

Станимир Керезов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *