Яяя......

Коледни хора: ИСТОРИЯТА ЗА ДЕЛЧО

Публикувано

Казваше се Делчо. Казвам „казваше се“, защото през тази година почина. Краят на май беше, около абитуриентските балове, когато на вратата на кооперацията ни в София се появи некрологът му.

Делчо беше пазач. Или портиер, охрана, байчо, чичката в къщичката до същия тоя вход, на който увисна некролога му тази година. Такъв си беше Делчо от 1998-ма, когато се нанесохме на този адрес в чисто новата сграда насред все още непрезастроените тогава полета пред Студентски град.

На козята пътечка, която се водеше наша уличка, имаше още две-три кооперации, газехме кал и високи треви, за да се приберем, а пазачите отпред бяха като част от екстрериора. Като те види отдалече да се влачиш с някакво торбище на рамо, Делчо ще се втурне да ти помогне или поне да ти отвори вратата. Понякога ще те спре, за да те пита за някоя дума от кръстословица. Друг пък просто му се говори и ще захване разговор с някаква нищо-не-казваща фраза от типа „абе, той животът… нали знаеш…“. А па то ти за живота все по нещо назнайваш, та така и отговаряш с някое междуметие, той отвръща с друго обобщение, ти пак въздъхваш…и ето ти го разговор!

Делчо обаче беше от тия хора, дето все нещо още искат да правят. Не знам дали е било само заради няколкото лева в повече, не вярвам, ама скоро започна да се проявява като градинар. Тези му мераци тръгнаха, както често се случва, от необходимостта да поправя нечий друг нескопосан опит. Имахме един друг от тримата редуващи се пазачи, бай Не-помня-кой-си, който пък си беше чиста проба ренесансов човек, роден в мизерното и мижаво откъм размах време на България от двайсети век.

Като всестранна, многоидейна и перманентно оптимистична личност, бай Не-помня-кой-си непрекъснато раждаше революционни идеи. Една от тях беше да убеди нас, съкооператорите, да направим басейн в двора. Според чертежа му това беше широк метър и двайсет и дълъг около осем метра воден обект с дълбочина „има-няма до кръста“. Покрай него, пак според скицата на бай Не-помня-кой-си (изрисувана с химикал на обратната страна на някакъв документ) имаше цялостен растителен комплекс, природно въплътен в ландшафта между двете ни идентични сгради. Както можете да се досетите, басейн не се построи, но пък с флората нямаше причина да не се справим. И точно нея пое от немай къде Делчо.

Засади храстче, после две рози, след това още няколко, бучна нещо подобно на калии някъде си, покрай тях взе да оправя тревата, след това замъкна внушително количество саксии, от които хилаво като току-що събудени хлапета застърчаха някакви пресни растенийца. Скоро Делчо, на шега на майтап, си стана съвсем сериозен градинар. От май до средата на октомври, мине се не мине седмица, в ранния предиобед ще чуеш онова рррррръмммммммм на косачката за трева, а като надникнеш от балкона, няма как да не видиш хилавия, кльочав Делчо, който стои леко приведен над дръжките ѝ, все едно и той е на балкон, от който се опитва да се надвеси. Следобедно пък ще го видиш да се разхожда насам-натам с ножици и току да подрязва някое клонче. Надвечер, ако те засече на входа, може да те изпрати я с някой стрък трева, я с нацъфтяла саксия с мушкато, която му се бие с озеленителната концепция или пък просто няма какво да я прави.

Делчо май някога работел в НСО. Или в БОДК, не знам точно. Но това време отдавна беше преминало през живота му, като беше оставило след себе си един порок – пиенето. „Делчака пак е сръбнал!“, казваха често съседите, което означаваше, че си е направо пиян. Толкова пиян, че понякога безпаметно заспиваше зад бюрцето си в кабинката и дори сутринта към седем-осем, когато сдаваше смяната на колегата, светът около него продължаваше да се мержелее в няколко градуса повече.

Мило пиянство имаше Делчо. Тъжно с оптимизма си, така да се каже. Усмихнато, беззъбо, ама някак крайно, като на удавник или терминално болен, който в него търси да премине границата приживе, та да знае какво е. Като беше толкова пиян, Делчо искаше да целува хората. И те да го целуват. „Цунчи ме по бузкатаааааа!…“ беше казал веднъж на чеждоземния ми съпруг, когато той се прибираше от разходка с кучетата сутринта и с това свое желание го беше хвърлил в дълбок културен шок. Та ми беше необходимо време да обясня необяснимото и нелогично пиянство на отчаяните от битието хора като Делчо. Защото аз някак го разбирах това. И му съчувствах, макар и често да ме беше яд на него за това, че така редовно и безпомощно се предава.

Един път много му се разсърдих на Делчо. Бях чистила мазето, в пликове бях извадила някакви стари учебници и забравени снимки на бившия ми мъж и докато се чудех дали да ги изхвърля, Делчо си ги беше присвоил и с апломб лично ги беше подарил… именно на него, на бившия. От това, разбира се, последваха някои усложнения в и без това ръбатата ни постсемейна комуникация, пушека от която не спестих на Делчо. По моя си начин, твърдо и даже плашещо, му натъртих да не се бърка във взаимоотношенията на други хора и ако отвътре го напира да прави подаръци, да си разрови собственото мазе и да си ги намери там. Така яростно съсках, че на горкия Делчо му се събраха раменцата в една точка насред гърдите. Или направо в пъпа. Мълча, мълча, гледа в пода, муча някакво извинение, пък след два часа ми цъфна на вратата с една огромна саксия с някакво цвете, за да се помирим. Простих му, какво да го правя. Ама ми отне време – то па и аз не мога да прощавам бързо, такъв идиот съм.

Иначе Делчо си беше нашият Делчо. Редовно го молех да наглежда децата, докато са в двора, а аз отскачам до магазина. Разчитах на него да ги посрещне от училищния автобус, да ми прибере важна поща, да плати вместо мен на куриер, да получи пратка, да отключи дома ми за инкасатор или майстор, да стои да надзирава някакъв скоростен ремонт, докато съм на работа. Когато имахме заек у нас (зайката Виктория живя почти тринайсет години) и пътувахме, Делчо я хранеше. Понякога разхождаше и кучето. Всъщност през годините все по някакъв начин се е грижил и за трите ни кучета.

И друго имахме с Делчо. По празници или рождени дни му носехме долу в кабинката неща от трапезата ни. Агнешко, яйца и козунак за Великден, торти и мезета от рождени дни или чествания, а ей сега, по Коледа – сармички, свинско със зеле, погачка…

Не беше самотен Делчо – имаше си и свестна жена, и добра дъщеря, та имаше кой да се грижи за него. Но винаги толкова благодареше и се радваше на тези малки жестове, че ми доставяше удоволствие просто да му видя усмихнатото лице. Заради него и си го обичахме. И пак заради него и непреднамерената му доброта му прощавахме и пиянството, и беззъбите молби за „цунчи по бузките“.

Това забравих – Делчо по едно време пое и чистенето на блоковете! Почна уж да помага на една леля, дето трябваше да го прави, ама постепенно взе да се справя далеч по-добре от нея, та така си завоюва и тази позиция. Лееше обилно силно парфюмирана с препарат вода из стълбището, мяташе рошавия парцал във всички посоки като перка на вертолет и много се стараеше всичко да е тип-топ. За доказатество ще кажа, че вдигаше всички изтривалки, за да чисти праха под тях – нещо, което си е супер сериозен критерии в чистачеството, да ви кажа!

И ето така Делчо беше част от моя живот цели двайсет години. Сутрин ще го видя на входа, приседнал на поредния изтърбушен фатьойл, който някой му е харизал, а пък той е въдворил в нещо като спонтанен „направи си сам“ дизайн с обърнат кашон за масичка и стол, направен от дървена макара за маркуч. По-късно ще го разпозная по ръмженето на косачката за трева и ще го различа измежду порасналите растения като ходеща клечка, от тия на които се привързват хилавки стъбълца. Надвечер ще чуя да размята парцала и кофата пред вратата ми и през ключалката ще се промъкне силният аромат на почистващия препарат. По тъмно ще дойде да ми отвори вратата и ако залита, ще знам, че „Делчака пак е сръбнал“, ама прибързано ще се прибера във входа и като всички останали от кооперацията ще му простя като на близък роднина.

Това беше Делчо, портиерът, охраната, пазачът, чичката на входа ни цели двайсет години. Умря бързо, в съня си. Изненада ни. На погребението му бяха отишли едва няколко съседи – на повечето им идвало в повече да си товарят емоциите със смъртта на портиера. След него останаха цветята му. Големи и избуяли са някои. Други студуват в неотопленото фоайе, защото днес няма кой да се сети да ги прибере на топло. Това лято ръмженето на косачката за трева се появяваше отново. И всеки път, като го чуех, ми идваше да погледна за Делчо, та дано го видя да бута машината с бодра крачка. Погледнах един път – не, защото съм се надявала на чудо, а за да видя кой сега е на това място, на делчовото подвижно балконче. Някакъв мъж беше, непознат. Съсредоточен да свърши работата и да си тръгне. Тогава пак, за пореден път, си помислих колко ми е мъчно за Делчака. И колко е важно да виждаме тези хора, да спираме и да си говорим с тях, да им благодарим за тихото присъствие и помощта, която някак свенливо върви с всичко останало и съвсем никак не желае да се похвали със себе си.

Днес, на 17 декември, седмица преди Коледа, си спомням за Делчо. Яд ме е, че нямам нито една снимка с него, но със сигурност някъде по архивите от рождените дни и партитата на децата в двора го има. Леко прегърбен, хилав до кльощавност, вечно с цигара между пръстите и полуусмивка от тези, дето ти казват „спокойно, не си хаби нервите, всичко си има решение…“.

Мария Касимова-Моасе

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *