Ше си праЙм кот си искам

Костенурка влачи отпуска – диря няма, няма…

Публикувано

За втори път костенурка ми скроява такъв номер – да изчезне безкрайно за отрицателно време, все едно е бързонога катерица.

Събирам орехи, натъквам се на въпросната, нареждам ѝ да не мърда от мястото си, докато отида за телефона, за да я снимам и само три минути по-късно черепахата е вазирала неоткриваемо!
Първият такъв номер обаче, който ми спретна една друга костенурка, беше много по-подъл.

Значи, всичко започна с това, как аз съм положил войнска клетва и вече съм пълноправен член на армията на Република България на срочна служба в поделение „Чайка“. Кютам си с автомата наляво-надясно, давам си нарядите, къпя се на всеки 30 дни, разчиствам врабешките курешки преди да седна да ям в т. нар. „бакарно“, където се хранехме и където паралелно с това врабчетата свиваха гнезда и отглеждаха челядта си и въобще – жевот си жевеех!

Помня веднъж, като поисках ключа за гардеробната (това „гардеробна“ само за благозвучие – реално си беше склад на половин километър от спалното, там си държахме цивилните дрехи и изобщо нещата от цивилизацията) от взводния ни, мичман Стайков. Той благо, като една любяща леля ме попита за какво ми е, аз казах, че искам да си взема една книга от багажа, след което той пък още по-благо ме попита за учебник ли става дума, на което аз честно отвърнах, че става дума за прочитна книга, роман един вид – да си чета вечер преди сън.
И точно тази честност се оказа един от препъни камъните във войнишката ми кариера, както и в спокойствието на цялата ни рота. Стайков, допреди секунди благ и хрисим като литературен ментор от когото протежето му е поискало съвет дали да захване първо „Сън в лятна нощ“ или „Малки поеми в проза“ на Бодлер, се облещи все едно някой от засада щурмува поверената му рота, зачерви се като задник на шимпанзе и изрева – „Кааааак!! Вие имате сили вечер да четете!? Вие не сте изтощени от гърч???“, след което посочи поляната пред щаба, обрасла с гюрлюци стигащи човешки бой и нареди да бъде оскубана, а сноповете подредени като на нивата, тъй както спретнато са ги редили нашите баби.
Знаете, в казармата заради един горят всички, затова до свечеряване всички скубахме трева с голи ръце и я подреждахме все едно утре ще идва балировачката. Мисля, че това беше първата вечер, в която разбрах, какво е да ти направят „мечка“…

Както и да е, това беше отклонение от основната история.
Няколко дни по-късно, мичман Стайков ни строи пред ротата и започна да ни запознава с целта на срещата – „Господа матроси, трябва ми костенурка!“, ей това ни сервира, докато ние си мислехме, че сега пък трябва да подравним изскубаната ливада със зъби и нокти.
Костенурка!?
Дъщеря му си правила терариум и и́ липсвала такава гадинка. Дааааа, бе! Дъщеря му. Трябва и́ нале… Сакън – никой не си е и помислил, че иска тази костенурка за супа, нееееее!
Лека подробност – който му намери и донесе костенурка, получава три дни отпуск.
Това автоматично прекратява всякакви терзания от моя страна ще я яде ли, ще я учи да скача с парашут ли, обръч ли да върти, на бала на годишното събиране на мичманите ли ще я води и въобще – спрях да мисля за съдбата на която и да е костенурка, стига да се озове в лапите ми. Начи, за три дни домашен отпуск Змей Горянин ще му намеря и собственоръчно ще му го сготвя с кисело зеле!

При първото прибиране на село за един ден с преспиване, заставам мирно пред баща ми и му казвам отсечено по войнишки – „Трябва ми спешно костенурка!“
Той озадачено ме засича – „Откога на когото и да било му трябва спешно костенурка ни в клин, ни в ръкав!?“
Аз му обяснявам, той ми пожелава успех в тази глупост и спира да ми обръща внимание в начинанието да си уредя три дни отпуск. Отивам да видя леля си Стефка, бившата колежка на баща ми от кметството, с която имах и още имам много топли отношения – на първото свиждане тя ми донесе хербаризирано черно лале, едно от трите, които засадих преди да вляза в казармата и не можах да видя цъфнали, заради което тя реши да ме зарадва с едното, а аз глупака се разплаках, все едно цвете не съм виждал, пък било то и черно.

Та, отивам да я видя, разказвам и́ костенурчата история и тя като скача – на комшийката и́ и́ щъкали поне десетина костенурки в градината. Внука и́ имал зоомагазин, но фалирал и донесъл к’вото не могъл да пласира. Хуква тя към въпросната комшийка и след пет минути ми носи една коруба, а от нея боязливо се подава една люспеста главица. Бошкееей, нямам търпение да се върна в поделението, за да изляза от него за три дни!

Един кашон, здраво вързан със сезал и айде на влака. Колко страх съм брал да не се задуши животинката и да се чудя как да обяснявам на Стайков, ако я занеса приключила жизнената си дейност.
Сичко шес! Занесох я жива и здрава, но за по-нататъшната и́ съдба, нищо не мога да кажа…
Завъртя ми, любимия ми от него момент мичман, една тройка в книжката и още в края на седмицата се възползвах от нея, обаче ми вика, докато се подписва бавно и несигурно под наградата на журито – „Да вземеш да ми донесеш още една, пак три дни ше има..“
Бря, тоя наяждане няма! Ма, да не съм му личния диетолог, пък и може наистина да е за дъщеря му…

Прибирам се нали, здрасти лельо Стефке, ена костенурка ако обичаш за понеделник, тя „Носи се!“ и в понеделник във влака с кашончето. Отработено положение е.
Хоп – нова тройка! И пак – там, откъдето идват тия костенурки сигурно има и още, хмммм…
Абе, има, бе – как няма да има.
Сещате се – отпуска, леля Стефка, костенурка, кашон, влак…и във вторник мичман Стайков не се появява на работа. В болнични излязъл. Бре, затъкна се тоя с тия костенурки – сигурно ги яде с черупките, тъпия му шапкар.

В сряда не се появява, четвъртък пак, в петък вече започнах да се притеснявам за съдържанието на кашона – зер до понеделник ше уморя гадинката в оня склад. Затова отидох, изкарах дезориентираната несъстояла се чорба с много лук и запръжка, нагазих в гъсталаците и я пуснах да си оправя живота самостоятелно. Ей, ако щете вярвайте, тъкмо ѝ бях помахал за сбогом, на нея и на поредните три дни отпуск и оня ми ти ненаял се на земноводни мичман цъфна пред щаба. Гааааз към горичката, нагазвам из бъзаците и ни костенурка, ни носорог! Баси стрелата излезе тая бавноходка.

Търсих, рових, в най-големите генгерлици се навирах – няма, майка! Дупка ли си изкопа, някой бухал ли я отнесе, ама не я намерих и туйто. Изпсувах грозно, изпиках се връз копривата и се затътрих унило да му кажа на Стайков, че к’вото беше – беше.
Господин мичман, така и така стана, сори, ама който в болнични излиза, сам пада в него и на отпуската на войника ебава майката.
А Стайков вика – „Бе, ти сериозен излезе – имаш още три дни от мене бонус, ей така, щот си пич!“

И к’во стана – хем войникът сит, хем костенурката цяла!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *