Виктория Тинтерова

Красотата е…

Публикувано

Когато бях при баба в Казанлък, от пролетта до есента, в събота сутрин ходехме на баня. В Овощник, на минералните бани. Принуждаваше ме да се кисна в басейна, че да ми паднат корите от раните. После ме търкаше до розово с едно кисе, изплакваше ме, увиваше в един бял, шумящ от чистота чарашаф и се налагаше да полежа на една кушетка, докато „ми мине банята“.

Отначало много негодувах, но след пет минути се унасях в някаква плуваща, прекрасна бяла нега… Следваше най-хубавото – чистичките дрехи. Чичо ми живееше в Сирия и ме беше обзавел с разни роклички с фусти… Особено обичах една – светло синя, отдолу с бяла фуста. Към нея имаше великолепни, ама съвсем великолепни, три-четвърти чорапи с топчета отстрани и бели сандали. Като тичаш и топчетата се мяткаха особено елегантно. Миришех на сапун, бях облечена прекрасно, косата ми – лъскава… Въобще красота неземна.

После ходехме в църквата на баба и дядо, евангелската, където всички ми се радваха. Седях чиста и кротка и слушах как хората пееха и се молеха. Църквата беше една стая в чудна, стара къща. Дворът беше пълен с цветя, по улицата минаваха страшни, бавни, огромни малаци, които теглеха каруца…. Всичко в света беше наред, подредено и спокойно.

По това време на съботата – към 5-6 привечер, вече бях с нови рани, преоблечена в късите панталони с Фюри на задното джобче, накаляна и с братовчед ми гонехме поредната кокошка на баба или търсехме червеи.
Но този час, час и половина, докато се приберяхме вкъщи, бях най-красивото и мирно момиченце на света!

Мдаа, красотата е краткотрайна и затова толкова привлекателна.

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *