Яяя......

Крушова антиутопия

Публикувано

Дядо Боко се приближи до тарабата и тропна бастуна за стоп пред камарата праскови. Цената от 1.80 го стресира като всеки път, ама се сети, че патладжанът вчера беше близо три кинта и се примири временно.

Посегна с трепереща ръка и заби пръсти в една напращяла праскова с мъх като мустачки на британска девственица. По традиция през останалата му жива мозъчна клетка премина споменът за това дядо му Боре к’ви праскови береше навремето на село, но подобно на всичките му спомени и този отшумя бързо като празник през февруари.

Опипа още една-две и прогърмя по посока на продавачката едно дрезгаво „Марийооо, делят ли са костилките на прасковите ма?!”

Не че го интересуваше отговора, защото вече компоти не можеше да прави, а и пенсията не стигаше за такива екстри, но както се знае, навиците никога не остаряват.

Дядо Боко се премести до пъпешите и друг спомен за миг го прелетя над дядовия му бостан. Приземи се отново пред тарабата, потупа един пъпеш както се тупа магаре след разпрягане и извика стандартното „Марийооо, пъпешите от сочните ли са, или от малаените, ма?!”.

Отговорът не беше задължителен – дядо пъпеш не можеше да си купи. А едно време колко дини носеше наведнъж под мишниците…. в цяла Европа нямаше друг като него.

В този момент погледът му се спря на крушите и въпросът залепна в гърлото му като нос на цигане за витрина на сладкарница. За крушите най го болеше. В двора на дядо му Борис крушата беше на особена почит. От онези едрите, медни дето им викаха, големи колкото малка китара и сочни като гърдите на Лилито комшийката. Тупването на земята на някой узрял плод беше събитие. Не ги беряха от дървото, защото беше грехота да се бърза. И като тупнеше круша долу, всеки наличен от семейството получаваше резенче.

Дядо Боко преглътна въобржаемия сок на крушата, обърса с опакото на дланта си въображаемата сълза и стисна здраво бастуна, отминавайки нататък към магазина за яйца.

Сълзите му отдавна бяха изтекли по витрините на магазините и на гишето на аптеката. Беше вече преполовил десетте метра до следващата си дестинация, когато една ръка го хвана за рамото. Беше Мария, която в десет часа сутринта беше вече изморена от старчески въпроси, но щеше да работи до осем вечерта както всички седем дни от седмицата. За да може семейното магазинче и клиентите му да оцелеят през годините, въпреки невъзможностите.

Мария подаде на дядо Боко торбичка с няколко круши и праскови, един малък пъпеш и няколко домата. За Бог да прости държавата, която беше управлявал твърде дълго и за здраве на народа ѝ, който оцеля въпреки всичко!

А към 4 август ще ви помоля да си пазите кварталните магазинчета! Някой ден само там ще нахранят баба ви без пари! Случва се!

Емил Ефтимов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *