Виктория Тинтерова

Кухнята и балконът с безброй зведи

Кухнята ни беше доста голяма. Имаше печка за дърва и въглища. Печката беше свързана със серпантини за бойлера в банята Много я обичах тази дума – серпантини. Звучеше ми толкова авторитетно и внасяше абсолютна домашна сигурност – щом имаш серпантини, начи всичко ще е наред. А всъщност си бяха обикновени тръби, които минават през цялата стая. Сега е много модерно, шаби шик и винтидж и ала-бала… До печката имаше кушетка, на която да полегнеш след обед. Имаше кухненска маса, на която обядвахме в неделя всички заедно. Всеки си имаше място. Братовчед ми по едно време замина със семейството си в Сирия, та заех неговото място, ура, най-сетне…. Как го мразех, когато се върнеше и ме избутваше… То си беше станало мое вече, бе. Но това даже не беше най-лошото – винаги на масата се мъдреше едно голямо шише лимонада, от което на нас – децата, не ни даваха да пием, докато не си изядем всичко. Представяте ли си – жълта, пълна с балончета, сладка лимонада пред теб, а само я зяпаш, докато ядеш тъпата супа топчета… И до сега не мога да пия и да ям едновременно заради техните глупости.
На възрастните глупостите.

На тази маса си пишех и домашните като малка. Баба постилаше един вестник и аз си учех до нея. Мама беше доста строга по отношение на ченгелчетата и краснописа и проверяваше вечер домашните. Отначало седях часове над тия тетрадки и си приказвах с баба. Веднъж мама си дойде към 5 и ме свари да си драскам по вестника около тетрадаката, а в нея – нищо. Целият вестник беше старателно надраскан, а аз старателно набита… После, когато малко отраснах и ми се довериха дотолкова, че ми закачиха ключ на врата, след училище тихичко се промъквах, още по-тихичко отключвах, плъзвах майсторски чантата в антрето и изчезвах с Мими и Вики Димитрова нанякъде. И, разбира се, имаше непривлекателни възпитателни мерки, като забрана да гледам фигурното пързаляне или детското. И ми взеха ключа…

В кухнята имаше и един голям, бабешки бюфет с вратички със стъкла и чекмеджета. Най-долното чекмедже ми го бяха дали на мен. Там имаше толкова много тайни съкровища, че можех да си ровичкам с часове, без да мога да ги разгледам всички. Например – бял, изгладен камък от двора в Казанлък, ръка от счупена кукла, млечен зъб /туй малко ми е вуду сега…/, парчета от копринени платове, моливи, маалки фигурки на неща, два минерала от мамините командировки.. бе – съкровища!

Кухнята си имаше балкон. Южен, много топъл през лятото. Когато бях много малка, мама запушваше чучура и го пълнеше с дестина сантриметра вода. Нещо като маалко басейнче. Много беше готино. А от балкона балончетата от веро летяха пракрасно насам-натам… С момичета си бяхме направили кошничка с въже и си разменяхме разни неща – спускаш кошничката, Мимето слага кукла, издърпваш и ѝ връщаш сервиз за кукли…

Навремето на баща ми му взели кученце, оставили го на балкона, той отишъл да си играе, а когато се върнал, кученцето било починало от горещината. И той и баба, страдаха за това кученце, до последно… На балкона падаха от покрива гълъбчета-голишари…

От нашия балкон към отсрещния, на около 3 м, беше опънато въже, кото се въртеше в едни лагери. Нали се сещате – простираш чаршафа, дръпваш, той отива напред, простираш гащи – пак дръпваш…. Така над двора се вееха десетки пранета. високо, високо.
Често бабите ни стояха на балкона и си приказваха.
От балконите ни викаха да се прибираме вечер.
От балконите се викахме за игра…
От балконите клюкарствахме към другите балкони…
На балкона имаше цветя, разбира се.
И кофата за боклук.
Балконите заместваха селските дворове…

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *