Искра Веселинова

Към Шипка…

Публикувано

В един хубав ден през 1934-та, попът от татковото родно село  събрал енориашите си и ги повел за откриването на паметника на Шипка. Моята прабаба Вида също била сред тях. Потеглили с волските каруци, кой в каруцата, кой пешком крачи край нея, стари баби и млади невести с младенците на ръце, мъже и деца, лека-полека, за три дни стигнали и се влели в редиците на българите, устремени към върха.

Баба Вида била смаяна от това мравешко вървило, което с една трогателна, мълчалива упоритост, катерело заветния връх. Бабите взели да петлеят крака, младите ги поемали, току някой младеж се изправи пред грохнала бабичка и ѝ рече: „Ела, майко, да те понося!“, метне я на ръце и я понесе като малко дете. Невестите спирали да накърмят младенците и всички ги изчаквали търпеливо, говорели си тихичко и колкото по-нагоре стигали, толкова по-тихо говорели, накрая шепнели.
Планината се изправяла наоколо им като стародавна крепост. Величави орли се виели горе, небето било тяхно, баба Вида ги следяла с копнеж, разказвала на старини на татко: „Ех, Веселине, гледаш ги как летят, ама не махат с криле, крилете им разперени, ще кажеш, че светът е техен, гледат нависоко, нас не ни и виждат, за тях ние сме нищо, ех, как ми дотежа тогава човешката мърша, исках и аз да литна!“

Изкачили върха и там огромната човешка многолика вълна се разляла навред, по полянки и баирчета и зачакали да дойде царят. А паметникът се извисявал насреща им – чуден и страховит, тръпки ги побивали от суровата му красота. Дошъл и царят, а баба Вида била удивена: „На бял кон дойде и конят му на квадратчета“. Всичко смайвало простите селяни и сякаш били попаднали в друг свят, тъй далечен от техните полски села, от нивите и вечната, къртовска борба за поминъка, от плисъка на реката, докато къпят воловете, от шарените черги на становете, от хляба, омесен от царевично брашно и картофи, който, като е топъл, се ядва, изстине ли, кучета да биеш с него.
„Гледах, Веселине, отгоре надолу, за първи път ми беше. Ние все отдолу сме гледали. Ширнало се онова поле зелено, пеят птичките, та се прехласват, войниците все хубавци, високи, важни, поповете със златни кръстове водят народа, и пак си викам: И друго нещо има тука, животът не е само до нивата и хляба, нещо повече има и от това нещо ти мравучка по гърба“.

И на мен днес цял ден ми мравучка по гърба. От съзнанието какви хора са живели. И са загинали за нас. Някога. Толкова отдавна и толкова скоро. И един само българин да остане на широката земя, ако ще и да е отвъд планини и океани, пак ще помни. Ще знае. Ще разказва.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *