Искра Веселинова

Късно лято

Публикувано

Есента се усеща вече – дори в най-големите обедни жеги се чувства, как лятото прегаря. Улиците опустяват, напечени от слънцето, колите фучат с приспивен шум, дърветата изнемогват от горещия въздух и свиват листа, за да запазят влагата им. Но в мигновените мярвания на лястовичи стрели, в синьото на небето, в наедрелите гроздове по асмите в дворовете, се долавя тъгата на умиращото лято и меката, въздушна сянка на есента.

Обичам това преминаване от щедрия сезон на топлина и радост, към кротката ласка на преходното – природата е най-красива тъкмо наесен, обляна в пищни багри, ухаеща на хиляди едва доловими аромати, грееща с красивите царствени глави на хризантемите.

Иде време да опустеят гнездата и огромни ята да изпълнят небето с шума на хиляди криле. Иде време над огнищата да се извие вкусен пушек от печен пипер, в големите калайдисани тави сладко да запукат мехурите на врящата лютеница, да захладнява вечер и тъмнината да припада все по-рано над къщите, около стволовете на дърветата да се издуят купчини от листа, които циганите да горят сутрин и този дим да носи цялата нега на отминаващото.

Както се пее в една песен:“Иде време за горест… а сърцето на лятото още кърви“. Това време е благодатно за меланхоличните души като мен. В тъгата ние откриваме особен чар, нежност и топлина. Не знам дали ви се е случвало да вървите по някоя малка градска уличка, встрани от острия напор на шумните булеварди, когато се спуска хладната есенна вечер. Усещането е прекрасно, наситено със сладостна мъка, натежало от изгубени мигове, откъслечни спомени и най-вече – от разбирането колко е сам човек на този свят и как същевременно е мъничка и съвършена част от едно благословено цяло.

Мракът пълзи по покривите, притаява се в градините и носи хлад. Прозорците грейват един по един. Зад всеки един от тях блика живот. Из дворовете се ветрее пране и от него долита приятен мирис на чисто.

Дечица щъкат по тротоарите – привечер играта е най-сладка. Бабички дежурят пред пътните врати, наметнати с жилетки, с плетки в скута и очила на върха на носа. От небето долита жалостен вик на закъсняла птица и ако човек се вгледа в тъмните недра зад облаците, ще долови могъщия устрем на огромно ято. Чува се остро крякане – това са гъски.

Като малки месечинки просветват едри дюли между клоните. Вървиш, в ума ти витаят стихове на руски поети, ноздрите ти жадно поглъщат миризмите на вечерта, звездите се крият зад облачното було и усещаш с цялото си същество, че долавяш скрития смисъл на нещата, как само още крачка, още мирис, още звук и ще повдигнеш завесата на въпросите, които човечеството вечно си задава – за живота, за смъртта и за всичко останало. Душата ти в тези моменти е тъй широко отворена, че сякаш долавяш гласа на Бога, който шепне невидимо в нея.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *