Искра Веселинова

Къщата

Публикувано

През 2006 година доктор Дичев се оттегли в доброволно отшелничество в родното си село. Беше на 48 години, с добро име в Окръжната болница, кариерата му беше стабилна, семейството също, но полека-лека животът започна да се променя и семейството му също.

Големият син стана студент и замина за Англия. Малкият и дъщерята – близнаци, навлязоха в онази възраст, когато родителите са нещо толкова древно и мастодонтско, че дори и една дума не заслужават. Жена му се повъртя, повъртя из къщи (беше останала без работа), но скоро ѝ омръзна да играе ролята на домакиня и реши да замине за чужбина. Отиде в слънчева Гърция, намери си сносна работа като детегледачка и остана там да се грижи за чуждите, а своите забрави.

На доктора му беше много тежко, светът му, спокоен и уютен се разрушаваше тухла по тухла, вече му се зъбеха темелите, а той не можеше нищо да направи. Почувства се съвсем ненужен и изоставен. Никой от домашните му не се сети да го попита как е, какво иска той, всеки знаеше само „Аз искам”, „Аз реших”, „Аз, аз, аз…” Сред толкова много Аз-ове за доктора нямаше място. И той си тръгна тихо и незабележимо. Просто си събра багажеца и в едно лятно дъждовно утро се прибра на село.

Не беше си идвал от години. Откакто погреба баба си. Много я обичаше и загубата ѝ го отблъсна завинаги, както си мислеше тогава, от това изоставено от Бога селце близо до Розовата долина. Старата къща го посрещна дремеща, килната на една страна, малките ѝ замъглени прозорчета го погледнаха сънливо и равнодушно като старчески очи. Но когато докторът свали тежкия катинар от дървената порта и я разтвори широко, къщицата се оживи. Погледна го с недоверие, после с едва сдържано оживление и се заусмихва със зеленясалия си покрив и скърцащата врата. Дъждът я изми тъкмо навреме и тя цялата светна със скромната белота на кирпича.

Докторът влезе тържествено, бавно, като в храм. Двете малки стаички бяха недокоснати от времето и толкова мили и изпълнени със сладката нега на спомените, че той се разплака. Напоследък се улавяше, че се просълзява за щяло и нещяло. Ето и сега, сълзите му рукнаха свободно и той облекчено заплака на глас. Нямаше кой да го види, нямаше да шокира мрачните си тийнейджъри или жена си. И си плачеха двамата – той вътре, в топлата утроба на къщата, свежият летен дъжд – навън. Хем плачеха, хем почнаха да се смеят. Докторът се смееше от усещането, че е жив и че е свободен, а дъждът се смееше на къщата, тая кипра и взе, че метна отгоре ѝ една пламенна дъга и съвсем я разхубави.

Като се успокои, докторът започна да се настанява. Разшета се, чистеше и подреждаше вещите си, изми грижливо прозорчетата, окачи им люляковите перденца, които донесе от града. В ранния следобед вече си личеше, че тук има човек. „Има стопанин!”- искаше ѝ се на къщата да викне. Но и без викове съседите вече знаеха, че докторът си е дошъл. Една шепа село – как няма да знаят. И се завървиха да го поздравят с „Добре дошъл!” и да му се порадват. Помнеха го като дете – едно такова върлинесто и сериозно момче с добър нрав.

Докторът ги посрещаше в живналото дворче, канеше ги да поседнат, смееше се. Беше попритегнал грубата пейка, изнесе два-три стола отвътре и голямата маса. Постла мушама, извади чаши от стария бюфет. Съседите надонесоха лъскави от дъжда домати и краставици, бели буци сирене, високи самуни хляб, жените крепяха тенджерки с готвено, а кметът дойде с дамаджанка ракия, която се точеше като олио и имаше вкус на амброзия. Спретнаха една трапеза – да ѝ се ненагледаш.

Оживиха се, глъчката се засилваше, смехът се къдреше, закъдриха се и спомени за хубаво и лошо, накрая някой запя. Всъщност, запя докторът. От дете не беше пял и в началото гласът му заскърца също като несмазаните панти на къщната врата. Но после укрепна, доби плътност и мекота, ширна се, изля се и помами другите да го последват. Треперливите старчески гласове заситниха след него, сред тях като Йерихонска тръба забуча могъщият бас на кмета. Пееха и се полюляваха леко настрани, в общ ритъм, та напомниха на доктора за една немска кръчма и шишкавите розови германци с двойни гуши и нелепи тиролски шапки. Те се поклащаха така, всеки стиснал огромна халба с бира и пееха нещо на фелтфебелския си лаещ език.

Докторът си спомни онази екскурзия и споменът го преряза жестоко, защото тогава жена му зачена близнаците, сигурен беше. В някоя от ония топли, задъхани нощи в малкото хотелче. Тогава обичаха да се любят, да потъват един в друг. Любеха се всяка нощ. Пак му избиха сълзи, отри ги с ръкав, мъчително засрамен от издайническата си слабост. Но като погледна другите, видя, че на всички им блестят влажно очите. Всеки си спомняше нещо свое си и сега го изпяваше. Ех, всеки си има болката!

В късната лятна вечер докторът лежеше направо на тревата на двора и гледаше небето. Щурците се прехласваха край него. Царевичакът на съседите шумолеше приспивно. Звездите на село някога висяха на едри гроздове. През пелената на градския смог докторът не можеше да види никаква звезда. И все си спомняше колко са много в селското чисто небе. Но сега видя, че са по-малко, много по-малко. Нямаше ги налетите златни гроздове. Рехава паяжина се поклащаше в мастилената мекота на небето. Вселената май наистина се разширява. И колкото повече се разширява тя, толкова повече ние се свиваме навътре, в себе си. И ни е все по-самотно.

Така си мислеше докторът и се унасяше на тревата, а къщата го гледаше и се тревожеше, че ще заспи там и ще настине. Ще го просмуче нощната влага и ще вземе да се разболее. Затова не се сдържа и хлопна с крилото на прозореца, за да го стресне.
Докторът наистина се стресна, надигна се и си влезе вътре. Къщата го прие доволна, разпери се като квачка над него, сгуши го и го приласка, залюля го приспивно, изшътка на щурците да мълчат и тишината зазвънтя като кристал.

Късно през нощта къщата се стресна от противен стържещ звук. Старческото ѝ сърце се разхлопа, вдигна прах в студеното огнище. Звънеше мобилният на доктора. Той се обади сънен и объркан, не можеше да осъзнае къде се намира и му трябваше известно време да различи гласа на жена си:
-Калояне, идвам си.

На сутринта къщата изпращаше доктора. Той беше тревожно-развълнуван, все нещо забравяше и се връщаше по сто пъти. Най-после натовари всичко в колата, портата скръцна протяжно, докторът се обърна и се усмихна, къщата също му се усмихна с люляковите си перденца и беззъбата ограда. После портата хлопна и катинарът я захапа.

Е, това беше… Къщата примирено въздъхна и полегна на една страна. Дюшемето ѝ проскърцваше, още носеше отпечатъка от стъпките на доктора. Нищо, тя ще чака. Той ще се върне. Хората винаги се връщат. И къщата затвори старческите си люлякови очи и задряма. Но все пак се ослушваше към пътя. Далече пееха хлопки на стадо. После всичко утихна.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *