Яяя......

Летище

Публикувано

Летище Лутън е радост.

Ако не за голямото множество граждани и повечето членове на разред примати, то поне за онзи рядък демографски сегмент, който обича безсънието, студа, и опияняващата комбинация от необезопасен алпинизъм, асфиксия, пого и етнографска работа на терен.

В своята премъдрост летищните власти са решили, че опашката за качване на самолета за София трябва да е в разрез с максимален брой европейски и местни разпоредби за безопасност. За целта наблъскват пасажерите по протежението на стръмно сервизно стълбище, което представлява анатомично точен модел на човешкия чревен тракт – тъмно, тясно и засукано.

За разлика от хепиендът, който все пак очаква субстанциите, преминали успешно през чревния тракт, за пасажерите светлина в тунела няма. Стълбището завършва в кошара с размерите на щайга за домати. Там тълпата преминава през билетна проверка и се изпокарва на звънки родни диалекти с настръхналите английски служителки, които се опитват да обяснят на всеки втори, че багажът му е по-голям от стандартно изискуемия размер.

– Дис. Из. Ту. Биг! Ту биг, Сър!

– Ко искаш, ма? Таз що ми дърпа куфара ся?

В този напрегнат миг обикновено се намесва някой добър самарянин, който разтървава дуелистите и превежда на човека с куфара, че ще трябва да го чекира в багажното на самолета. Настъпва вайкане, което ескалира в пазарлък, а после в тръшкане. Тръшкането прекъсва рязко в момента, в който служителката високо и отчетливо изрече:

– Търти паундс!

Самарянинът измъчено поема въздух да преведе, но нашенецът това словосъчетание го е разбрал и кротко кляка, разопакова дисагите, вади ценностите си и смирено кандисва да предаде куфара за чекиране на носачите, които дремят пред самолета.

Тук идва и заслуженото наказание за комичните сноби, които са избрали да пътуват до България в говежди вагон с перки, но пък са платили за нещото, наречено Приорити бординг. В случая на Лутън, той се изразява в следното – служителка от земния екипаж нахлува на стълбището, и, движейки се нагоре срещу течението, чевръсто разблъсква множеството, за да образува своеобразен коридор откъм лявата стена. През него с мъка, но с високо вдигната глава, се изсухлят въпросните сноби, за да минат първи през билетна проверка.

Самодоволните физиономии, с които са подминали простолюдието обаче, скоро се претопяват в посърналите гримаси на хора, които осъзнават, че са били грубо изпързаляни – след като преминат бариерата, те трябва да престоят най-дълго от всички в гореспоменатата правостояща кошара без достъп до тоалетна, вода и от един момент нататък, въздух. Така постепенно биват изтласкани от напиращото множество, докато залепнат като ваденки към стената.
За бебетата и малките деца има специални пукнатини в пода.

Престоят в това чистилище е с непредвидима дължина. Кой разчиства стъпканите трупове, след като вратата към пистата най-сетне зейне и стадото се юрне навън, нямам представа. Предпочитам да не гледам назад.

* * *

Пътуването с авиокомпания Wizzair е радост.

На качване в самолета българският екипаж ни наблюдаваше с каменни изражения. От запечатаните им устни не се отрони едничко добрютро.

– Ааа, тук не съ пуши, ш’та свалят!

Така ме заговори съседът на дясната седалка.

– Че аз не пуша – смотолевих изненадано в отговор.

– Ааа, пък аз та гледам, че са пипаш по джобовете и си викам, сега ‘ко ‘земе да извади да запали, ше стане инфекция.

Смлях това бавно. Рекох да обясня:

– Исках телефона да си намеря.

Не биваше да обяснявам.

– Ма то и телефони не дават! Трябва да го угасиш!

– Да де, ама нали трябва да го намеря, за да го угася.

Разговорът продължи в този дух, докато не стана ясно, че господинът лети едва за втори път и още ужасно се вълнува да не би да свърши горивото и да паднем „някъде в сръбско“. Съпругата му, която миналия път седяла до него и го успокоявала, този път не сварила да купи две места едно до друго:

– Посади ма ей на тоз стол, каза да мирувам и отиде напред – оплака се човекът.

Аз веднага предложих да си разменим местата с жена му и попитах кой номер е нейното място. Той не знаеше, но мисълта да се събере с жена си така го въодушеви, че веднага скокна и се провикна юнашки:

– АНИФЕ!

Стреснато от лъвския рев бебе писна да плаче. Млад господин изтърва куфарчето, което се опитваше да натъпче на рафта над седалките, върху главата на пълничка британка.

В настъпилата суматоха Анифе се обади със сходни децибели:

– Не са цепи тъй, бе!
– Ела, Анифе! Таз мома вика да са смените!

С пуфтене и видима досада Анифе се отправи назад по редицата, но мъжът ѝ изглеждаше истински щастлив.

Потеглихме.

Старшият стюард имаше два доловими говорни дефекта плюс забележителна скороговорка. Тези особености на речта се състезаваха за ефирно време и превръщаха всяко негово включване в своеобразен пърформанс.

На моменти прозодията му ставаше тъй особена, че почвах да се чудя дали логопедична намеса би била достатъчна. Докато изчиташе пасажа за аварийните изходи, например, сериозно се усъмних, че човекът всъщност е в процес на раздвоение на личността и както си седим в кабината, доктор Джекил и мистър Хайд водят люта битка за достъп до говорния му апарат.

Изглежда тези начални усилия да ни приветства с добре дошли в зоната на здрача изтощиха Старшия, защото като стигнахме до менюто, на високоговорителя застана негов колега. Той пък имаше остра нужда от мускулна инжекция адреналин.
Говореше с тих (някой би казал отчаян) тон и накъсваше изреченията си с протяжни паузи на неочаквани места.

“Уважаеми……. дами и господа. Ще получите пакетче……….. фъстъци като…….. (къса сърцераздирателна въздишка) подарък.“

Започнах да се чудя дали получава инсулт или обмисля самоубийство.

След като излетяхме, пилотът се обади да ни даде информация за полета, която разкри донейде хлабава хватка върху фактите. В изявлението си на английски той посочи, че полетът ще трае един час, на български вече бяха станали два, а след него Стюард # 2 се обади и деликатно вдигна мизата до два часа и четиридесет минути.

* * *

Пътникът на седалката пред мен беше ял нещо, което никак не му бе понесло. Прекарах три часа от дълбоко опротивелия ми живот в отчаяни опити да отделя шестте молекули кислород, оцелели в близка орбита около носа ми, от гъстия облак храносмилателен метан, с който бях безмилостно обгазявана.

Реших да ида до тоалетната да подишам чист въздух. Излязох почти веднага, за да съобщя на Старшия стюард, който се бореше с демоните си в задната част на самолета, че в канала на тоалетната чиния е затъкнато кенче от Red Bull. Старшият се запъти към местопроизшествието с мрачна решимост, но не и преди да ме изгледа по начин, който недвусмислено телеграфира желанието му да се спомина от чума, по възможност след като напусна самолета му.

Върнах се на мястото си тъкмо навреме, за да преустановя напрегнат спор между едър шоп и Флегматичния стюард на тема защо, д’еба ма’а му, не могат да се смъкват облегалките на седалките, ако иска чу’ек да дремне малко, д’еба.

Седнах, затворих очи и се опитах да изпадна в кома посредством концентрирана сила на волята.
Събудиха ме аплодисментите при кацането.
Надявам се да не поискат бис.

Мария Спирова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *