Яяя......

Летни спомени…

Едно време, когато нямаше ол инклузив, нямаше уизеър и нямаше още европейски съюз, лятото беше прекрасно, защото отивахме на село. Сега това ми се струва като в приказките.
Качвахме се на червения „Шкодак“, както му викаше баща ми, натоварени до тавана с разни полезни работи, от които за мен оставаше един къшей жизнено пространство, и потегляхме. Самото пътуване по онова време си беше приключение. Средна скорост 60-тина км в час, жега и сладки приказки.
Тръгвахме сутрин рано от София и пристигахме по тъмно в село. Винаги очаквах с нетърпение пътят за Невша да се отбие вдясно от шосето за Варна и да започне чудото. В детските ми очи това беше друг свят. Наоколо пълен мрак, само звездите блещукат отгоре и фаровете на колата откъсват части от пейзажа. Пътят минаваше през нивите, а отстрани като в шпалир наредени за нашето посрещане, се редуваха орех след орех подобно великани, надвесени отгоре ни. Миришеше на чернозем и жито. Почти винаги баща ми правеше нещо като фокус и успяваше да заслепи някое зайче, което застиваше като хипнотизирано пред колата. А аз се молех: „Тате, хвани ми го, де, искам го“. Така ни посрещаше селото.
Къщата ни беше в горния край, близо до ТКЗС-то, спускахме се по белите прашни улици и – воала – дядото ни чакаше пред една великанска порта, която бавно и тържествено отваряше, за да влезе колата.
Дворът беше огромен (поне на мен така ми изглеждаше). От едната страна имаше висок дървен хамбар, а зад него бяха оборите за животните. От другата страна беше градината на баба ми. Всякакви дръвчета имаше там – сливи, праскови, ябълки, зарзали, а покрай кладенеца пред къщата беше градинката с цветята. Слизахме отмяляли от пътуването, посрещнати гръмогласно от дворното куче, което се скъсваше да лае по нас, но не можеше да ни стигне, защото синджирът го спираше. Бабата ни чакаше в малката кухничка, прегърбена, смалена. Още я виждам – с черната забрадка на глава и с шарената престилка, гумените цървули и онези бездънни сини очи. Баба Васила. Винаги имаше няколко тави с печено – баница, кокошка с още нещо, ръчен хляб и неизменното вино на дядо ми. Навремето се е славел като най-добрия винар. Имаше едни огромни каци, в които влизаше по дълга-дълга стълба, за да ги почисти и приготви за новата реколта грозде. В малки бъчонки в избата винаги имаше студено вино. Навремето, когато майка ми е била акушерка в селото, вече снаха в тази къща, помолила дядо Куни да ѝ направи бяло вино. „Нетрайно е то, Вяра, няма да издържи дълго“, отговарял, но въпреки това сколасвал да изкара 50-тина литра розово вино. И вечер, когато всички вече спяли, майка ми тихичко се промъквала да си наточи едно менче от розето. После пак така тихо се връщала в стаята си и – къл-къл, отпивала по малко от еликсира. Случвало се, обаче, въобще да не си ляга тя, защото посред нощите често се провиквали зад дувара „Акушарката тук ли е? Да идва, че жената ражда.“ Качвала се майка ми, младата хубава софиянка на каруцата и отивала да изражда на газена лампа и пръстени подове. А след като всичко отминавало, вече никой не впрягал каруца да я изпраща в тъмното. Сама сред сенките на нощта, преминавала през един дол, където се киснели селските биволи. Току изпръхтявал някой от тях и тя подплашено тичала напред, по баирчето, покрай чОшмата и после още малко оставало, докато се добере до къщата, за да се свлече на леглото и да заспи от умора. Когато пристигнала на село, току-що завършила Акушерското училище в София, глашатят нарамил барабана и се провикнал: „Слушайтеее, дошла е акушарка. От днес всички ще ходят в здравнта служба при нея!“ и пак така „Дошла е акушарка…“. Бабите, които дотогава израждали бебетата, не били очаровани от тази вест, но нямало как. Остъпили.
Та, винаги, когато ходех да купувам хляб от центъра на селото, защото там беше магазинът, там беше църквата, там беше и кръчмата, минавах от горната в долната махала и неизменно ме следваха погледите на бабите, насядали де на сянка, де на слънце пред вратниците. И винаги ме питаха: „Ти чие си, бре?“. Малко се смущавах от това патриархално любоптиство, но казвах, мънкайки: „На дядо Куни съм внучка“, а те ме гледаха неразбиращо. Много Куневци имаше в селото. Тогава ми дойде гениалната идея да пробвам с майка ми. При следващия разпит отговарях: „На Вяра, акушерката, съм“. Ех, като че ли с магическа пръчка се преобразявахе тези хора. Те не бяха много емоционални. Хора, свикнали да работят до припадък, честни и с чисти души. Но като чуеха името на майка ми, винаги ме викаха при себе си и ми подаряваха по нещо от градините си. Така, освен с хляб, винаги се връщах с кошница пълна с топли още домати, пипер, праскови, какво ли не още. А по пътя, когато преминех през онзи страховит дол с биволите, които се оказаха съвсем кротки същества, покрай училището, в което вече почти никой не учеше, при чешмата след мен неизменно тръгваше едно ято гъски. А от тях вече пък мене ме беше страх. Тичах по баирчето и почти винаги ги изпреварвах. Всеки с дертовете си.
Лятото продължаваше.

Роси Кунева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *