Яяя......

Личният опит

По темата за побоя във Войводино. Личен опит.

На 23 декември по обед отивам при моите родители в кв. „Христо Ботев“. Улиците са в локви още от Слатина. Шофирам бавно, за да не опръскам пешеходците по тротоарите. Влизам в квартала, централната част. Широка улица, в чиито краища са се образували прилични локви, тротоарите са в кал. По средата се движи група от 5-6 момчета на около 20-тина години. Разбираемо, тъй като само там е сухо. Изтеглям се плътно в дясно в едната локва. Карам с не повече от 10-15 км.

По принцип там винаги шофирам бавно и внимателно, в квартала няма нито едно игрище, нито една детска площадка, децата винаги играят на улицата. А в случая има огромни локви, поради което не мога да си позволя да карам бързо – ще облея хората от глава до пети.

Времето е топло, прозорецът ми е отворен. Преминавайки покрай въпросната група, чувам крясъци току-до мен през прозореца: „Ама! Карай по-леко, ма! Оттука нема да минаваш!“ и пр. Спирам автомобила, излизам и задавам въпрос: „Колко по-леко смятате, че мога да карам?!“ С нормален тон, макар да съм афектирана от ругатните. Един се отделя от групата и заявява: „Прибирай се бързо в колата, ма! Махай се, че ще те ударя!“.
Повтарям: „Колко по-бавно мога да карам?!“. Удря ме с юмрук в брадичката. Главата ми отскача назад. Пак питам вече само него: „Къде живееш? Кои са твоите родители?“. Отговор: „Махай се, ще те ударя пак!“.
Посяга повторно. Друго момче му хваща ръката и си тръгват спокойно.

Обаждам се на 112. Вече много емоционално обяснявам какво се е случило. Питат ме имам ли нужда от медицинска помощ. Казвам, че нямам. Отговарят ми, че просто трябва да заведа жалба в Първо. Питам срещу кого, след като не ги познавам и настоявам да дойде патрул, докато още не са изчезнали. Женският глас ми обяснява, че никой няма да дойде, просто трябва да подам жалба. Настоявам да дойде патрул. Свързват ме с Първо, обяснявам пак, полицаят заявява, че няма какво да се направи, просто трябва да подам жалба! Отивам до кварталното полицейско управление, което е на стотина метра от мястото, на което се разиграва сценката. Сестра ми ме разубеждава – „Няма да излезнат въобще, не се занимавай.“ Занимавам се.

Звъня, излиза полицай. Пак обяснявам. Полицаят ми казва, че… трябва да подам жалба. Питам: „Нима няма да дойдете?!“
„Не – казва – не мога да оставя управлението празно.“
„Значи ще пазите сградата, но не и хората?!“ – опитвам се да разбера абсурда на ситуацията. Кратък отговор: „Да.“

Подадох жалба. С мен дойде патрулка и обиколихме квартала два пъти. Час и половина след случката. Полицаите бяха много любезни и се опитаха да помогнат, но разбира се, никой не ни чакаше по улиците, за да изкара една нощ в ареста. Изкарах си медицинско. Очертава се да се наложи аз да заведа дело срещу неизвестен извършител. Защото били частни отношения. Защо частни, а не хулиганство, когато нито аз ги познавам, нито те мен, не знам. И не искам да знам.

Знам само, че, ако тези момчета не получат урок, утре ще пребият някого, защото не е уважил правото им да вървят необезпокоени по средата на платното и да го обиждат. А един шкембелия ще обикаля да си прави ПР и… да бута незаконни постройки, като оставя без подслон възрастни и деца при минус 20 градуса.

Чия е отговорността в този случай, ако извършеното остане без последствия и така се създадат предпоставки за по-тежки деяния (не правя пълна аналогия с популярния вече побой, защото не знам какво се е случило там и никой не знае):

а) моя, защото не си навеждам главата, докато ме обиждат
б) на мургавата част от жителите на кв. Христо Ботев, които хал хабер си нямат какво се е случило
в) на служителите, които отказаха да се отзоват веднага, за да бъде хванат извършителя

Ваня Григорова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *