Ше си праЙм кот си искам

Лукойл-ски истории

Публикувано

Всеки път, когато спра да зареждам на бензиностанция и до мен се нареди някой льольо със самочувствие на принц от приказките и мания за необикновеност, освен желанието да сляза и да го бия, докато му разкървавя муцуната, в мен напира и далеч по-невинният порив да разкажа за някои от любимите си моменти от времето, когато бях в петролния бизнес…кхъ-кхъ – всъщност зареждач на бензиностанция „Лукойл“.

Дремя аз например облегнат на стелажа със скъпа и прескъпа течност за чистачки, издоена сякаш от Снежанка или мъжки еднорог и спира автомобил модел „Не се произвеждат такива от осемсе и пета нататък“, от нея слиза чичак с мустак и габардинен панталон с ръб, шапка от каракул и фанела набор на колата, застава властно до капачката на резервоара и започва нетърпеливо да ме чака.

Ся, това ако се случи преди обяд, когато все още може да се каже, че кипя от енергия и услужливост – добре. Ама те и клиентите по него време още ги тресат хормоните от снощния криво-ляво сполучлив секс и си свършват задачките по привеждането на личното си МПС във вид подходящ за зареждане и рядко стигаме до заплахи за уволнение. Проблемът е когато това се случи към края на смяната. Дотогава са ме уволнили минимум три пъти и два пъти по три са ми казали как „Оооо, аз ше те намеря къде живееш и ш’вииш ти.“

Бях помолил управителя, ако не е проблем, до името на баджа да си допиша и адреса, че ми беше писнало да го съобщавам бавно и изразително на всеки пожелал да ме издири и там – набие, наебе и квото го влече още. Е, не ми разреши. Да съм си оправял личния живот словесно, така ми каза.

И, да се върна на мустакатия чичо с габардинения панталон.
Седи той, потропва с краче и вече съставя обвинителния акт.
Пък аз, виждайки го да нервничи и да се поти от напрежение, така че чак каракула да подгизва, съм пуснал на най-бавната степен пистолета на съседната колонка и зареждам примерно дизел догоре – моа ги точа дни наред тия пейсе-шейсе литра.

Оня чака и мустака му побелява от яд. Поглеждам дискретно към касата – тоя, на когото му зареждам в момента, също така дискретно поглежда към мен и усещам как започва да се притеснява, дали пък всичкото това гориво дето му го вливам вече петнайсе минути не наводнява, респективно нанафтява купето и дали нивото вече не е стигнало до топката на скоростния лост, затова приключвам експедитивно, зер и мустакатия трябва да зарежда и да си ходи в Долно потуранци или там в съседно нему село.

Тръгвам бавно към него, като правя всичко възможно, което може да ме забави още повече – спъвам се, връзвам си наново завързаните връзки на обувките, пак се спъвам, правя двоен аксел и троен толуп, приемам топло аплодисментите за двата, опасвам се, като преди това се разпасвам, спъвам се пак за всеки случай… Все пак в някакъв момент вече съм до него и тъй като знам, че това ще го фрустрира още повече, казвам мазно – „Добър вечееер“. Това обикновено ги изнервя максимално, защото хората като чичото с мустака се надяват да им скоча на бой едва ли не, ама аз един такъв усмихнат, любезен – да ма цункаш напрао!
Ответ на моя поздрав няма – не съм и очаквал.

„Двайсе!“

Това ми изфъфля и се вторачва напрегнато в брояча на колонката, все едно там ще му се изпише името и числото „20“.

„Абе, знаеш ли оня за Чапай и Петка, дето сефте се качили да управляват самолет?“
Забивам му тази привидно неадекватна питанка и тотално го дезориентирам.
„Ъъъъ…ъъъъ…ъъъ“ – обикновено получавам точно такъв нечленоразделен отговор на топно този въпрос. И в този случай е същото.

Директно започвам да му го разказвам.

„Значи, фърчат си Чапай и Петка и по ено време Чапай вика на Петка стреснато:
– Петка, УРЕДИТЕ!
– Ъъъъ…двайсе. – отговаря той.
– Какво двайсе, бе?
– Ми, какво уредите!?“

На чичото му се накъдря маншета на габардина от усилието да разбере, защо му разказвам тази тъпня и се пули насреща ми.
Насочвам го лекинко:
„- Какво двайсе, ве? Дизел, бензин, газ, мас, оцет, уредите? Какво!?
– Ъмммм…бинзин. – взема решение мустака.
– Ан тъй! – викам аз и продължавам да са заяждам – Таз капачка да’н е акана ве?“
Всичко вече е пълен мармалад в главата на клетия чичо!
„Що не я отвори докат ма чакаш, а?“
Това поне можеше да му го спестя, ама да седи нервно и да се оглежда като пръднал, аз да му казвам „добър вечер“, пък да не си открехне резервоара – е, направо откачам!
Отказвал съм да ги зареждам, ако не отвърнат на, повярвайте – напълно добронамереният ми поздрав. По-надолу ще разкажа.

Отвива чичото капачката и пак застава мирно.
„Отивай да плащаш, ко чакаш – глей к’ва опашка стана след тебе. Няма ги бавим хората! Земи таз мотика, остъй търмъка, донес вода“ – нареждам му аз, набрал скорост и инерция.

„Чакам да видя дали ше ги събере.“ – отвръща ми льонгура и ме зяпа с поглед, който сякаш ми казва, да не обръщам внимание на чуващото се ехо от празният резервоар. Ко няма ги събере бе, брате! То има място за двайсе по двайсе и за двама студенти с бурканите от вкъщи!
Бе, марш да плащаш, бе!

Затътря се, аз му оливам цялата задница с дизел, без значение какво зареждам – всякакво гориво имам подръка и хем вълка сит, хем…толкоз – вълка сит.

Тоз го опрайхми, да видим онез, дето не искат едно добър ден да кажат.

Цъкам си един ден, още е рано, и спира на трета колонка един Форд. Форд като Форд. Сравнително новичък, чистичък и слиза от него един стегнат възрастен папардак – и той с мустак, ама спретнат с костюм, вратовръзка, лачен чепик и прочие Евгениминчевщени. Строил съм се в една редица до резервоара и нали е рано, както споменах сутрин съм в настроение и желание да правя добрини на хората. Пристъпва папардака до мен, аз още преди да е изтракало утихващо последното бутало на двигателя съм отворил капачки-мапачки и казвам, ама най-вежливо и искрено – „Добър ден! Какво да ви заредя?“
„Догоре“, казва ми троснато дядо Стефчо и вече взема кръгом и ше заминава, галиба го чакат в магазинната част на бензиностанцията да им пее „Обиииичаааам, всички жениииичкии…“

По-бес-ня-вам!

„ДОБЪР ДЕН КАЗАХ! И ОЩЕ КАЗАХ – КАКВО ДА ЗАРЕДЯ?“
Деди пак взема кръгом, за да се обърне отново към мен и също прави опит да побеснее.
„Чшшш, момченце – ти на кого говориш така? Ако искам ш’ти кажа добър ден и наредих – догоре! Действай!“

Наредил ми бил!?? Аз ако сложа и една капка гориво в тая кола, ей на – трамвай да стана!

„Първо, чиче – почвам го – леля като те е изнервила вкъщи си го изкарвай на леля. Второ – клиента казва какво гориво да се зарежда. Нещо неясно дотук?“

Дъртия коцкар е категорично и успешно вбесен, което мен пък ме кара да се успокоя донякъде. Наполовина работата е свършена.

„Ам глей к’во пише на капачката, бе! Дизел пише. Нещо неясно дотук?“ – нелеп опит да ми го връща с мойте лафове.

Ха-ха-ха!
Ше ми излиза той с номера, които ги владея до безобразие, нале.

„Виж ся, пръдльо. (Спокоен съм, но освирепял – класически нонсенс, а в такива моменти не ми пука на кого какво ще кажа и как ще го нарека) На капачката ти може да е написана и рецептата за боб чорба по смилянски – ти може си някаква луда гъба и да искаш да ти сложа бензин на дизеловата кола. Ваопще не ми пука къде какво пише! Докато не ми кажеш какво да сложа, не пипвам пищака! Нещо неясно от тая серия?“

Ако щете ми вярвайте – запени се. Една плюнка по дясното ъгълче на устата му нарасна до балонче с размерите на праскова.

И гледайте ся ко стаа:
„Оооо, ше слагаш и хоро ше играйш, пък от утре ти не си на работа, мойто момче! ЧУВАШ ЛИ, ЧУВАШ ЛИ КО ТИ КАЗВАМ???“

Доволно се нахилвам и го режа – „Чух, бе! Сефте не съм на работа от утре. Ай ходи да се ебеш някъде.“

Викнах колегата, ако иска да го зареди, че после да върви на майната си и под съпровода на луд смях от насъбралите се и забравили за какво са дошли клиенти се оттеглих да пуша една цигара.

Оня беснееше там нещо, ама размахах едни средни пръсти и не се и обърнах даже.
Пуша аз, ама нали ми е все пак нервно, та я приключих доста бързо цигарата и влизам в търговската зала и тоз мухльо се пенка все още дезинтегриран, види се триста пъти по-нервен и от мен (сичко е точно значи) и кряска на касиерката – „Ама къде е тоалетната бе, момиче?“

Охо, ше изтърва такъв момент – даааааа бе! Влизам му рязко:

„Ам глей ко пише по вратите, ве! WC пише. Ай бягай да източиш бойлера да’н са опикайш тука.“

Ауууу, то нямаше таквоз шоу!
Глупак, лайно, утре не си на работа – 2, чикиджия, утре не си на работа – 3, после 4, 5, 6 и така до сто!
Ей тъй си изкарах още поне година и сам си напуснах. Пусто, никой не успя да ме мръдне от колонките, дейба!

А, щях да забравя, това последно.
Нощна смяна, зимно време, около два-три след полунощ – сняг, виелици, бели мечки скитат безпризорни, пъртина трябва да правя, за да стигна до бензините и дизелите и някакъв заблуден ми паркира на втора колонка да речем. Тътря се сънен, намръзнал и го гледам с омраза, а той бодряшки ми вика:

„Здрасти, здрасти. Еди кой си (казва името на управителя) тук ли е?“

Демек – познавам шефа ти, биз-бизе сме, обслужи ме с песен на уста и къдей питката със сол да захлебя.

Ма ей сега слагам масата, братле! Ена ракия ше пийш ле? Свирка, секс?

Ве, ти нормален ли си? Я върви са запознавай с някой друг управител на някоя друга бензиностанция, където може и да срещнеш хора, дето ще се впечатляват от сдуханата ти особа и личност и не ме занимавай с комплексите си!

Ей, мога да ви засипя с бензинджийските си истории!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *