Искра Веселинова

Лучена история

Публикувано

По Задушница хората обичат да се сещат за покойниците. Големи свещи горят на красиви снимки, с подходящи скръбни надписи: „Задушница е. Да си спомним с добро за нашите близки“, а наоколо пърхат ангели или Богородица свежда кроткото си лице към нас.

Снимки на баници, на сладкиши и дребни сладки довършват това малко тържество на скръбта. После делникът се втурва срещу ни, грабва ни във вихъра си, запокитва ни в нови посоки, стиска ни с менгемето на грижата, дълбае с невидимо длето бръчки по челата ни, рисува с невидима четка бели кичури в косите ни.

Споменът за близките хора, които са си отишли, остава обаче да витае като лек полъх във въздуха, като аромат на уморени от настоятелната милувка на слънцето цветя. Странно е как понякога цял един ден може да бъде белязан с един мирис.

Мирисът тръгва с началото на историята, заплита се в нея, стига до края ѝ и остава скупчен на кълбо там, а историята си е отишла, думите са отлетели, за да се съберат пак в друга приказка.

В тази история витае мирисът на лук. Той долита от любимата ми проста, „селска“ запръжка. Всички я знаете – лукът е надребнен, цвърчи в олиото, докато хубаво се избистри, брашното се запържва до леко златисто, изтървеш ли го да стои повече, после мирише на загоряло и нагарча, червеният пипер само леко се обърква, на него не му трябва много пържене, добавяме домат и топла водичка и оставяме да къкри.

Пред прозореца се е разперила сливата, а зад нея могъщата дюля стои като едра, разкрачена селянка сред нива.
Сякаш ей сега ще запее сърпът и кротките класове послушно ще полегнал долу, на опечената от слънцето земя.

До дюлята стърчи дрянът. Вляво от него има тъмнозелена хвойна, а зад тях клечи кладенецът с тъмната си паст, със зеленясалите плочки, от които мирише на прогнило и на влага.

После идва оградата, по която лазят рози, кълбят се люляци и жужат дебели, преситени от нектар пчели. Преди години, когато оградата беше кирпичена, в нея се въдеха невестулки. Сега над ниския каменен зид се простира мрежа, там няма къде да се скриеш. Наляво покрай оградата са лехичките за пипер, после идва мястото за тиквите, които стават огромни като биволски глави. След тях, пак по оградата, се извива смокиня. До нея са изоставените кафези на зайците, а под тях – сиротната кучешка колиба, останала без малката си стопанка. Кой знае къде тича из Рая, пролайва и се увира в нозете на майка ми, а тя с блага усмивка я потупва по главата и се вглежда в милите ѝ, обичливи очи.

Отзад пък се шири зеленчуковата градина. Тук винаги духа вятър, дори в най- спокойните дни. Идва този вятър от Балкана, който е на един хвърлей място. Там се събират фуниите на Еленския проход и Хаинбоаз. Духа силничко, а горе в лозята, на припека, е спокойно. Надлезът извива котешкия си гръб над пресекливата речица. Люлеят се тръстики. Прелитат гигантски водни кончета. Шумолят дървета. Скрити във влажните шубраци, невидими птици издават странни звуци. Изтрополява каруца. Педантичен кълвач чука на равни интервали по кората на изсъхнала дива слива.

После настъпва пълна тишина. Нито звук. И сякаш тогава дочуваш движението на облаците, които крачат широко и патраво по небето; чуваш как никне тревата; как калинката шава в краткия си сън върху уханния розов цвят; как пада перо от опашката на петела; как мърдат мустаците на котката, която дебне нещо на покрива на старата сая. И те поглъща онова блажено безвремие, което сигурно е истинската нирвана, и няма часове, минути, години и дни; няма минало и бъдеще, всичко е „сега“.

После виждаш как майка ти припка като малко жребче, връщайки се от училище; косата ѝ е сплетена на две плитки, а усмивката ѝ грее отдалеч; бялата ѝ престилчица с два джоба, надраскана с химикал (чуваш гласа на баба си, която казва: „А ние пишехме с плочи и калеми“, виждаш и черната мастилница с перото, която прабаба ти пазеше като очите си) внезапно се превръща в аптекарска престилка, майка ти е нежна и хубава млада жена; кара колело и отива на работа в аптеката в съседното градче, а баба ти е също млада, изпраща дъщеря си с усмивка и влиза вкъщи да сготви.

Започва да прави любимата „селска“ запръжка, ароматът на цвърчащия лук е простичък до съвършенство и ноздрите ти поемат сладката пара, а от очите ти бликват сълзи и времето тръгва пак с проскърцване и съпротива, като непонятен механизъм, пълен с чукчета, звънци и зъбчати колела.
„Опита се да ме спреш – казва с укор то – но не можеш, не можеш“.
„Мога! – виквам, а сълзите продължават да бликат от очите ми – Мога!“

Запръжката ухае, лукът е бистър, брашното е златисто, червеният пипер не е изгубил свежия си цвят, ръката ми машинално върти лъжицата, а на очите ми люти, как люти! От лука е. Сигурно е от лука.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *