Искра Веселинова

Любовен роман за напреднали

Публикувано

Значи, винаги съм искала да напиша любовен роман. Още от малка. Още минавах в полуклек под масата и четях „Приключенията на Лукчо“, а вече исках да напиша любовен роман. Но да е толкова хубав, толкова изпълнен с нежни и красиви чувства, че когато го четат, хората да ахват от възторг, в гърдите им да затупкват истински сърца, а не просто мускули-помпи; в очите им да грейва блясък, а устните им да трептят от желание да целуват и да бъдат целунати.

Бях влюбчиво диване и почти нямаше момче, към което да не изпитвах светли чувства на някакъв етап от връзката ни – от срещата пред училищната врата до блъскането в коридора, когато любовта отлиташе с тъжния писък на закъснял жерав и в гърдите ми пламваше хубава, сочна, вкусна омраза. Но все пак аз исках да напиша любовен роман.

Трябваше ми пример. Някоя велика творба за подражание, нещо, което да взриви таланта у мен и да го накара да пръска фойерверки над Вселената. За зла беда, тогава четях Лев Николаевич, по-точно – наивните му малки разказчета, написани на простичък, лесен език, като за глупавички деца, които едва-що проглеждат в необятната гора на литературата. Отказах се тутакси от това недостойно за творческите ми ламтежи четиво и грабнах Мопасан.
Неговите разкази обаче убиха всичко свято в мен и ме накараха да погледна към една страна на междуполовите отношения, която може да бъде много груба, цинична и нелицеприятна. Отказах се и от Мопасан.

И какво, какво – хайде на Дюма. Баща и син. Потънах до ушите в тежка, парфюмирана романтика, сякаш се омотах в червена драперия, с мирис на тютюн и отлежал коняк. И там не намерих това, което търсех. И се отказах от любовния роман, не само заради липсата на пример и на вдъхновение, но и защото съумях да напиша само една страница и да убия главния герой още в началото, което доста съкрати повествованието.

Нужно ли е да казвам, че главният герой беше застрелян на дуел заради главната героиня и така, придавайки нещо Пушкиновско на историята, я завърших с един замах, хвърлих клетата възлюбена в траур и дори написах епилог, в който май я самоубих, но не си спомням точно.
Помня обаче, че плаках, докато пишех тази покъртителна история.

Минаха години. И попаднах на поредиците от любовни четива, с които всяко издателство запълва финансовите си дупки. Нали се сещате – едни малки книжлета с меки корици, илюстрирани с припадничави полуголи дами и мускулести млади мъже с нехайни усмивки и ястребови погледи.

Бях изумена от литературната бълвоч, ако ми позволите този фриволен израз, в която главоломно потънах.

В тези книжлета жената почти задължително има бяла като сняг кожа, прекрасни червеникави къдрици, които се стелят на разкошни дипли чак до апетитното ѝ дупе, зелени пламенни очи и устни като напъпила роза. Мъжът ахва при вида на тази хубост.

Обикновено той е похитител – я пират, я предрешен като разбойник благородник, а дамата се съпротивлява, при което в неравната борба се заголва пищната ѝ гръд, бялото ѝ рамо и нежната шия, плачеща за жарки целувки. Следват подробни страстни описания на невероятен секс, в резултат на който двамата се влюбват завинаги и след хиляди перипетии и интриги, заплетени от злостни врагове, се оженват тайно в малкото абатство, а слънцето огрява началото на съвместния им път.

Пак си останах без велик пример, без прекрасно вдъхновение. „Hustler“ също не ми даде подобаващи теми за размисъл. Така ще си остана, без да напиша любовен роман. Ех, в мен винаги ще си остане празнотата на нереализираните литературни стремления!

Искра Веселинова

Още по темата с любовните романи може да разгледате ТУК! 😁

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *