Виктория Тинтерова

Любовта понякога е подла

Дворът и Момчетата

Момчетата в Двора бяха повече от нас. Съвсем в началото си играехме заедно под зоркия поглед на бабите. После, когато ни пускаха вече сами, те взеха да ни викат „женки“, „снимки без пари“ и прочие неща, които отначало ни много учудваха, но постепенно свикнахме, че момчетата, довчерашните ни приятели са ни намразили поради някаква причина. И почнахме да носим панталони или черни шорти, та да не ни се виждат гащите като скачаме. Осъзнавахме, че нещо става, но какво точно, не знаехме.

Лятото ходехме с едни шлиферни къси панталончета, с кончето Фюри на задния джоб. Така поне снимките без пари вече не бяха актуални. Момчетата ни разваляха Спомените, къщите от клони, кюфтетата от кал, закачаха подопечния ни Джоко, спъваха ни, целеха ни с четалчета /много боли да ви кажа, даже сега ми изтръпна скалпа винаги, като си спомня за тез четалчета/, когато играехме на народна топка ни удряха особено зловещо.
Един ден ме попитаха най-сериозно какъв искам да ми е мозъкът – полиран или набръчкан? Е, кой естет иска да му е набръчкан мозъка? Полиран, естествено, казах аз. Леле, какво настана – смях до Бога! Аз, разбира се се разревах, прибрах се вкъщи, обадих се на мама, разказах ѝ, тя също се смя, аз още поплаках, но накрая ми обясни. Докато живеехме там, на Скобелев, още 15 години, момчетата ми викаха Момиченцето с Полирания мозък. Вече бях мацка, а те ….

По едно време в мен се влюбиха трима съученици. Или може би само един, а другите да са били с него за смелост – не знам. Бяхме в първи или втори клас. Първо написаха с тухла и тебешир на калкана срещу входната врата – „ВNКТОРИЯ е праз“ (не, не е печатна грешка, с такова „И“ го написаха) и с илюстрация прасешка муцуна. Този надпис си стоеше доскоро там, избледнял, докато съвсем изчезна. Когато се преместихме в новия апартамент, понякога ходех там, да го видя и ….да си поплача. После взеха да звънят отдолу и да се крият, когато от петия етаж баба се показваше от балкона на кухнята и викаше „Кой звъниии? Кой звъниии?“.
По едно време на дядо му писна, излезе и викна да спрат, но те измислиха друга тактика – свиркаха, докато не се покажех и бягаха. И така по сто пъти. Дядо им викаше Врабчетата. Вече не го дразнеха, жалеше ги.

Но един път истински ме уплашиха, когато ме причакаха на връщане от училище, заобиколиха ме и някой ме целуна по бузата…. Ужас, момче да те целуне!

Горе-долу по това време с една любима приятелка Цвета веднъж пушихме. Баща ѝ беше летец и у тях имаше разни Кент, Марлборо и прочие ароматни цигари.
Цигарите тогава бяха с различни, приятни за пушачите аромати, ама после Здравословните решиха да помогнат на пушачите да се откажат от ужасния навик и всички цигари зеха да миришат на крака, но това по-късно, в модерния 21-век, загрижен за хората….

Та, ние с Цвета пушихме. Дръпнахме пердатата, че никой да не ни види и си запалихме цигарите от една елекрическа печка /и до сега, когато си паля цигара от елекрическа печка се сещам за онзи хол, Цвета и приглушената светлина/. Обаче на другия ден се похвалихме в училище – иначе къв е смисълът да пушиш?! Вечерта Врабчетата звъннали на вратата, мама отворила, те извикали:

– Пък Виктория и Цвета са пушили!

И избягали надолу по стълбите.

Мама не ми се скара, едва сдържаше усмивката, но ме накара да обещая, че повече така няма да правя никога. Обещах и изпълних за около 10 години…
Любовта понякога е подла…

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *