Виктория Тинтерова

Любов изписана с технически шрифт и туш

Публикувано

Реших да избърша прахоляка от библиотеката. Толкова е прашен градът…. започнах да вадя книгите и се отплеснах. Яяя, Пипи. Подариха ми я за една нова година. Мама я е надписала с технически шрифт и туш:

„На милото ни момиченце, много да си играе!
мама и татко.“

И си поплаках ….

Спомних си как се пльоснах по корем и нямаше сила да ми откъсне книгата от ръцете. Ядях с нея, подпряна на чаша и солница, лягах с нея, ставах с нея…. когато свърши, я почнах отначало. И до сега си я чета поне веднъж в годината. Отварям където и да е и си чета…. Имам още две, за всеки случай, но само тази е изпокъсана.

О, „Десет малки негърчета“. Нея прочетох на един дъх в Казанлък, при баба. Намерих я на вуйчо в библиотеката. Бях прекалено малка за Агата Кристи. Толкова се уплаших, че известно време не се отделях от баба ни за секунда, ама въобще. Горката жена – ходех с нея до тоалетната, спях с нея, стоях до нея, докато готви… Като татуировка бях. Но пък започнах да ставам нощем насън. Наложи се баба да заключва и да крие ключа под възглавницата, защото съм обикаляла двора в тъмницата. Скоро прочетох негърчетата пак – тегава книга, с много описания и мудно действие. Но е страшна, наистина. Като зелена ръка, която свири нощем в пианото или те дебне изпод кревата….

Стигнах до рафта с френска литература. У мен заглавията на книгите предизвикват физически усещания. „Ейглитиерови“ и „Климати“ ме гъделичкат приятно. Както когато си купиш някакви нови обувки и се чувстваш адски красив с тях… Суета, лукс, френски парфюми, изискани жени с капели и тънки глезени… Париж. Описанието на настиналата Карол, която умее да флиртува дари с хремата си е такова френско великолепие и аз се бях увлякла да покашлям и изискано да подсмърчам….Натъпкаха ме с аспирин, разтриха ме с камфоров спирт и аз прекратих временно с опитите да подражавам на френската буржоазия.

„Форсайтови“ завинаги ме плени. Мама се беше сдобила с първите три тома, с жъли корици и черни букви. Строга аристократичност, като героите. Носех книгата и в училище и четях във всеки час. Егати, да им слушам тъпотиите на тия даскали, вместо да потъна в любовта на Фльор и Джон… Е, взе ми я другарката по руски. Мама едвам я измоли обратно.

Ерих Кестнер, Клифърд Саймък, Айзък Азимов, Шарлот Бронте, Достоевски, Толстой, Макаренко и Шукшин, Булгаков, Удхаус, Илф и Петров и гиганта Маркес и още и още… Всички те в стаята. Винаги наоколо. Винаги на една ръка разстояние. Милиони хора са като мен, даже милиони милиарди и хиляди… И кво? Нищо! Нищо….
Хората знаят как да направят невероятен мост над километричен пролив. Знаят как да укрепят срутище, да построят ракета, да произведат приказни писалища Чипъндейл, измислили са сецесиона….
Но не могат да се справят със себе си. С душите си. Може ли при толкова написани умни и прекрасни думи да има толкова много глупост? И човечеството да е толкова тъпо?! А именно и заедно, както казва Хемикян. А именно и заедно пионки в нечии ръце и ум, на който и през ум не би му минало да чете Пипи и на 60 години и да плаче над едно пожелание, написано с технически шрифт с туш….

Виктория Тинтерова

One thought on “Любов изписана с технически шрифт и туш

  1. Вдъхновяваш ме да споделя следния незабравим спомен. Бях 2-ри срещу 3-ти кл на един пионерски лагер. Беше ми попаднало едно доста окъсано издание на Хъкълбери Фин. Тогава осъзнах, че ми е много по интересно да съм в компания с книгата си, отколкото със съучениците си. До степен на самоизолация. Криех книгата в анцуга под тениската и я четях и препрочитах до самозабравяне. Чудеха ми се доста. Някои го одобряваха, което го разбирах от умните въпроси които ми задаваха. Тогава четящите не изглеждахме странни, както сега когато нямам с кой да споделя впечатленията си от някоя книга. А Пипи, за пръв път се докоснах до жълтото издание пак втори клас. Взех я от едно момиче Роси Христева и я четях по същия начин. Отваряйки на случайна страница и т.н. А за Оцеола и Конникът без глава все още изпитвам вълнение като се сетя. А Синовете на великата мечка я имаше един мой съученик Николай Цанков. Цял ден не се отделих от него докато я докопам накрая. Нямам такова усещане сега, с което да мога да сравня вълнението, което съм изпитвал в тези моменти. Благодаря Вики за доброто настроение, с което ни зареждаш, когато споделяш спомените си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *