Яяя......

Малко размисли и изводи за „Кръв от къртица“

Публикувано

Вчера първо прочетох пост на приятелка за тая нашумяла „Кръв от къртица“, после прочетох друг пост на друга приятелка по същата тема, а вечерта си говорих с трета приятелка (ма аз мноо приятелки имам, бе!) и пак стана дума за същото.

Ма, я я прочети таз къртича кръв бе, Иване, изоставаш, казах си.
И я намерих, че я и прочетох…и се усетих, че вече съм я чел преди време и освен, че също както Радосвета Димова ми блъска просто на пост във фейсбук, абе, има нещо „холивудско“ в разказчето, което и според мен обуславя мястото му в американски учебник по литература.

Не казвам, че не харесвам „Кръв от къртица“, но не казвам и че ми харесва. Харесва ми, колкото да не кажа, че не ми харесва.

Действително, отново както казва Радосвета, един „По жицата“ е къде-къде по-хубава алюзия относно изцеляващата надежда, която понякога наистина цери и оздравява, ако не телата, то поне душите, но хайде – това е по-скоро лично възприятие…
Искра обаче, също дава едно, за мен много професионално мнение, че този разказ е далеч от класата на много други, които ще правят компания на „Кръв от къртица“ в този учебник.

Сега, както аз пък казах, всичко наистина е въпрос на лично възприятие, поради което, ще дам моето скромно мнение, кой разказ намирам, че дава много повече надежда и според мен е „наблъскан“ с още по-голяма палитра от усещания, без разбира се да го приравням до имена като Бредбъри, Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт.

По-долу са постовете на Искра и Радосвета, а под тях е въпросният разказ. На Никола Крумов е…

–––––––––––––––––––-

Еретичната ми позиция за деня (поне засега, но денят е дълъг) – прочетох „Кръв от къртица“ и си позволих да не ми хареса. И не, не е злоба и завист, не е малката омраза на малкия човек към големия, не е мракът в душата на посредствения, когато срещне великия, нищо подобно. За мен разказът е семпъл, неубедителен и некрасиво разказан. Отворете „Хулите“ например и ще прочетете хиляда пъти по-смислени и по-майсторски написани разкази. Може да си редом с Рей Бредбъри между кориците на учебник, но никога да не достигнеш „Смъртта е занимание самотно“.

Искра Веселинова

***

Тъй, прочетох разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“. Чувствата и мнението ми се колебаят. Явно това е нов тип литература, с която искаш да накараш четящите да изпитват емпатия, симпатия и прочие патии към себеподобните си. Нормално е.

В същото време, в този магазин има само гадни животни, а се чуди що не и вървяла търговията с гущери…. Ама това е лирическо отклонение. Тя е човекът, който спасява света с кръвта си и вярата която внушава, че това е кръв от къртица! Кой държи къртици в клетки и им точи кръвта, за да помага на хората? А, кой??? Питам аз. Нооо, тя е къртицата под прикритие, в която са повярвали много хора, както вярват на матраците Дормео, на доктор Ливайн за наколенките и на уринотерапията….

Да ме прощава обществото на защитниците и припадащите, щото го имало в американски учебник, ама моля ви това не е литература, а пост във Фейсбук. Да прочетат и включат „По жицата“, ако вярата в доброто е поантата и пътят към изцелението. Или пък не, защото е много архаично, ние тогава не сме били родени, кви са тези лястовици, каруци и прочие старовремски глупости.
Дано сте ме разбрали. Лека вечер и алое вера.

Радосвета Димова

***

Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път. Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и Десито от седмия. „Ъм, що не съм го виждал досега”? „Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”. Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата.

Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка – чиста и глуха. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея… Побеснях. На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори. „Аз тука… таковаа… нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшу”. „Не, благодаря”. Но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях.

Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим. Решавам да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”. А да направим кампания с смс-и? Било безсмислено. Да набия някой?! Нямало нужда (за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой). „А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза. Десито рече: „Виж, Кольо, благодарим ти за загрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра ѝ остават шест месеца живот, нищо не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас”. „Искам да я видя”. Родителите се спогледаха… разрешиха ми, само и само да се махна.

Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала, гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шест годишната ѝ ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше. Не знаех какво да кажа, но изтърсих: „Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече: „Бате, Кольо, аз умирам, няма да стана голяма”.

Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача… нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха безцветни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я… дори леко я чух. Казах да ми донесат уискито. Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах.

Разказвах ѝ за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините – моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах ѝ усмивка, набутах я в щастието – чувство явно непознато за детето. Така станахме приятели.

Почти всеки ден ходех у тях да ѝ разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз суровият метълист и тя болното полумъртво дете.

Разболя се от друго – пневмония, а имаше още два месеца по дяволите.

С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия… но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен. Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна: „Кажи ми само какво искаш”. Детето Вяра отвoри очи: „Искам сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше. Молех я да обещае, че ще се държи… и тя обеща.

Почина същата вечер – мъртвото ѝ тяло тежеше девет килограма. Сестра ѝ се казва Виктория.

Никола Крумов

 

P.S. Публикацията съдържа точно 1212 думи, колкото и „Кръв от къртица“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *