Ше си праЙм кот си искам

Малку на село, на чис въздух, дицата да видят ко е хубоу…

Публикувано

Не знам и не разбирам, бошкеееей, защо кога дърва прибирам и кося щира и троскота на улицата, сички странни птици избрали Невша за неделната си разходка „малку на село, на чис въздух, дицата да видят ко е хубоу“ се при мене ше спрат и ше искат да си говорим.

– Дърва ли, дърва за зимата ли прибираш? – пита ме някакъв младеж през сваления джам на колата, тръгнал да открива очарованието на селото.

– Я, ше ги прибирам! Прехвърлям ги насам-натам и търся някой подходящ пън да издялкам Пинокио и да му вдъхна живот. – рекох му аз.

Погледна ме странно и след като не се засмях, реши, че е най-добре да продължава по пътя си, така по-експедитивно и с повечко газ..

Минават след това две момчета на по двайсетина години – едното облечено с панталонките и тениската на сестра си, другото и то на другия бряг.
– Добър ден. – в един глас ми казват.
– Добър ден – любезнича аз. К’во става момчета, на разходка ли?
– На разходка, да. Ще слезем по тоя път докъдето свършва, пък после ще се върнем.
– Ми, то хубаво, ма да ви дам нещо да се наметнете..
– Защо!? – повдига това, което му е останало от веждичките едното.
– Ами, още малко надолу и ще влезете в циганската махала, а там, както сте се направили фьешън и сладинки, не се знае знае ли се…

Сякаш им пренастроих навигацията и зададох курс – „При първа възможност направете обратен завой и беж, Лиске, да бягаме“.
Няма „чао“, няма „мерси, добри селянино, че буквално ни спасихте задниците“.

Поприбрах дървата и докато съм загрял (и защото баща ми така любезно ме подкани с вълшебните думички – „Трябва да се свърши днес, ама ти както решиш…“) се хванах да окося.
Запалил съм щилката и я въртя ожесточено из треволяка.
Оп, някой се паркира зад гърба ми, обаче аз си кося и не ми дреме. Който има зор ще се обади.
Аз бръмча и той бръмчи посредством ДВГ-то. По едно време свирна със сигнално-звуковата уредба и аз бавно се обръщам, без да гася гадинката.
Гледаме се с някакъв прошарен тежкар, жена му, двете им момиченца и две кучамца, от ония дето руснаците не наричат собака, а „хуйня“. Никой нищо не продумва, само хуйните се скъсват да баучат, чак едното изнервено от съспенса посяга да хапе волана.

Ае да видим ся кой кого – моа да го гледам тоя без да си отворя устата и без да мигна, повече отколкото той мен. Щом ми писне, си влизам дома́ и съм го ебал!

След като се изнизаха сякаш две високосни години във взаимно наблюдение, аз печеля играта – прошарения вика „Добър ден“ и се хили многозначително сякаш току-що не е загубил оспорван мач.

– Кат видиш селянин да бачка се казва „колайгеле“, пък аз ще ти отвърна „аларсум“ – срязвам го и повеждам убедително.

Усмивката му се стопява и той гаси колата и усмирява джафкащите хуйни. Гася и аз косачката, оня излиза от автомобила и повеждаме вече благ разговор:

– Аз тебе те познавам, ама ти не ме помниш.
– Че, представи се, може и да си те спомня.
– На дядо Добри от горната улица съм внук, но не съм си идвал двайсет години.
– Ти кой набор си бе, блудни сине?
– Семсе и втори.
– Значи познаваш брат ми и идея нямаш кой съм аз, ама ше благодаря от името на брат ми, дето го подмлади и ше се обидя вътрешно, че мене състари.
– Ти не си ли Чавдар?
– Не съм я!
– Ше извиняваш начи.
– Извинен си долу-горе, дай ена цигара съвсем да ми мине.

Дава той цигара, захващаме да курим и ми обяснява, че довел жената и децата да видят селото му. Те междудругото излизат да се разтъпчат и да разходят хуйните. Едното идва да ме подуши, аз се навеждам и то скача в мен. Всички са изумени защото на непознат човек не се доверявало да го наближи дори.
Обърнахме няколко лафа с Милен (сети се чиляка да се представи по едно време), каза ми, че има автосервиз във Варна и аз се сещам, че с Миленчо сме се карали преди някоя и друга година на фирмено ниво – аз му доставях авточасти, а той ми се нервеше, че много съм закъснял, пък колата била вдигната на подемника и съм му спирал работата. Отвърнах му тогава, че аз не съм линейка и не карам органи за трансплантация и ако обича да не ми се дръвчи и т.н.
И к’во – всъщност аз го познавах, а той мен не. Ако тогава знаех, че сме и съселяни, щях да му тегля и две майни.

Както и да е – вземи да свършиш някоя работа на мегдана и ще видиш как светът минава пред очите ти и се спира да ти каже „Драстииии“…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *