Искра Веселинова

Малък разказ за любов

Публикувано

– Става.
Савата се усмихваше самодоволно. Погледнах го изумено. Понякога беше нежен и чувствителен и изпълваше сърцето ми с радост и обич. Понякога, като днес, ми идеше да го убия, задето е толкова циничен и студен. Седяхме в любимото ни място за срещи – малко симпатично кафене на пет минути от работните ни места. Виждахме се често тук и хората ни познаваха; постоянно се поздравявахме с редовните клиенти, сервитьорките бяха особено внимателни към нас и барманът знаеше точно как пием кафето – аз силно и чисто, без захар, Савата – с много захар и със сметана.
„Женско кафе“, както често го закачах.

Днес валеше отвратителен дъжд и беше доста студено. Хората влизаха подгизнали, въпреки чадърите и веднага се залепяха за парното. От тонколоните се лееше приятна италианска музика от осемдесетте. По стените висяха плакати на български рок-групи и един огромен – на Милена Славова и „Ревю“. Ядяхме палачинки с мед и орехи. Бяха вкусни, крехки, а не жилави, каквито са често купените. Савата загреба мед с лъжичката и намаза обилно следващата палачинка. Аз изпъшках и се облегнах назад. Чувствах се преяла и обидена. Мразя, когато мъжете се изказват пренебрежително за жени. Разговорът се въртеше около новата приятелка на Савата. Една от многото. Познавах я, макар и не отблизо и доста я харесвах. Беше симпатична и мила, с тънко носле и напомняше на малка мишчица. Не на онези, които карат домакините да се спасяват с писъци на стола, а на анимационните мишлета, които са толкова сладки. Тя също работеше наблизо, в една банка.

Савата се занимаваше с компютри – материя, от която нищо не разбирам. Запознали се, докато той им оправял нещо из дебрите на софтуера. Излизаха от няколко седмици и аз бях обнадеждена, че най-после ще направи крачката към сериозна връзка. Това „става“ охлади ентусиазма ми. Не исках да задълбавам, защото знаех, че ще се скараме и ще си тръгнем нацупени и сърдити и няма да се чуем поне две седмици. Беше се случвало вече. Но дяволчето в мен се мръщеше и бърбореше неспирно и настояваше да се изясним. Затова започнах да се изяснявам.

– Какво значи „става“? – попитах с хладен тон.
Той пак ми се ухили. Когато е добър, се усмихва като пакостливо момченце. Когато е такъв, какъвто беше в този ден, се хили като трол.
– Ами „става“ значи „става“. В чукането е доста слаба, макар че много се старае. Иначе става понякога да си поприказваш с нея. Малко ми е като фикус.
– Тоест?
– Тоест, присъства в стаята и я търпиш, нищо повече.
– Тя знае ли това? Че е фикус?
– Защо пък – захапа Савата следваща палачинка – ѝ трябва да знае?! Така сме си ОК.

Въздъхнах. Безнадеждна работа. Забърниках кафето и загледах навън, за да ми се поуталожи ядът. Не се уталожваше. Сменихме темата и си прекарахме общо взето приятно, но ядът си стоеше. Изобщо не искаше да изчезва. Разделихме се на паркинга. Савата бръсна бузата ми с бегла брадясала целувка и се върна в офиса си, а аз си хванах такси и се прибрах, защото свършвах по-рано от него.

Вечерта, докато зяпах разсеяно някакъв ужасен сериал с неописуеми диалози, продължавах да мисля за Савата и за момичето-фикус. Горката!
През следващите дни бях тъжна и завеяна. Толкова, че дори колегите ми забелязаха, а те по принцип ме възприемат като темерут. На всичкото отгоре не спираше да вали ден след ден. Улиците бяха като реки, по прозорците струеше безнадеждна вода и светът изглеждаше скапан. Не търсех Савата, продължаваше да ме човърка онова дяволче. И той не се обаждаше, но едва ли измъчван от душевни тегоби. Знаех, че работят по голям проект, лъжица не за тяхната уста и това го беше погълнало изцяло, бях сигурна. Спомнях си, че се тревожеше от лекомислието на шефа си да приемат работата и дали ще спазят сроковете. Както си го познавах, сигурно нощуваше в офиса.

Не знам какво ми стана един ден, но отидох в банката на момичето-мишчица. Или фикус. Във фоайето наистина имаше фикус и гледката му ме оскърби. Момичето беше облечено в семплия си делови костюм, изглеждаше много бледо и под очите му имаше кръгове. Канех се да си тръгна, преди да ме е видяла, но тя вдигна глава и вече нямаше как, приближих се. Усмивката ми беше доста фалшива и съвсем се прибра, когато срещна две уплашени, измъчени очи. Излязохме навън, под стрехата. Край нас фучаха коли и хвърляха потоци встрани. В павилиона за дюнери от другата страна на улицата унило дремеше дребен арабин.

– Сава изобщо не ми се обажда.- каза момичето, докато палехме цигари.

Сега какво да ѝ отговоря? Имаше вид на доста наранена. Ясно! Когато искаше, Савата пръскаше такива фойерверки от чар, че нямаше жена, която поне малко да не трепне. А тук май не ставаше дума само за трепване. Поговорихме известно време, тя почти се разплака, а аз се чувствах като пълна идиотка. Как можах да дойда, дяволите да ме вземат, толкова ли съм глупава?! Когато си тръгнах, сякаш мъкнех на гърба си планина.

Следобед звъннах на Савата.
– Как си, тиквенико?
– Ооо, Деса поетеса, добре съм, слънчице.
Обичайните поздравления. Дъвкахме се малко, колкото да изразим радостта си, че се чуваме. Уговорихме се да се видим вечерта.
– Ходи ли ти се на хепи бъртдей? – попита Савата.
– Ами ходи ми се, защо не?! Какво трябва да нося?
– Себе си.

Ако си мислите, че вечерта не валеше, грешите. Макар и по-слаб, дъждът беше неспирен и се изливаше с някакво мрачно упорство, сякаш търсеше Ной. Рожденикът беше колега на Савата и живееше в една от онези кооперации ново строителство, които приличат на сглобявани в „Икеа“, като къщички от кибритени кутийки. Мършавият опит за градинска беседка лежеше изкорубен и обърнат на една страна в градинка с размери на салфетка. Савата се засмя:
– Това го направи рожденикът. Скоро се събирахме. Добро момче е.

„Доброто момче“ ни посрещна в миниатюрен японски хол, в който нямаше никакви мебели. На ламинирания светлосив под имаше тъмносиня рогозка и нещо като бяла софра. Гостите седяха на възглавнички. Поне не пиеха саке, а се наливаха с водка „Белое золото“, гасяха с ръжен хляб и някакви мазни мезета и говореха достатъчно високо, за да е ясно, че са почнали най-малко преди час. Пушеше се само на терасата обаче, което ми направи приятно впечатление. Аз съм пушачка, но не ми харесват пълни с облаци дим помещения, в които хората са сиви силуети и се чувстваш като затворен в газов облак. Със Савата седнахме до стената и се облегнахме удобно на донесените от домакина допълнителни възглавнички, които в този дом очевидно бяха в изобилие. Водката също беше в изобилие. Освен бялото злато имаше дори и „Белуга“. Пиеше се здраво, мъжки. Разговорите бяха интересни. Точно до нас със Савата се бяха настанили двама астрономи – отракани софийски момчета, много млади за гръмките титли, които вече имаха. Бяха брадати, устати и остроумни. Придружаваха ги две бледи, въздушни от слабост момичета, с плоски гърди и изумително дълги крака. Косите им бяха стегнати в еднакъв кок, очите им приличаха на очите на египетските богове. Двете не отрониха нито звук през цялата вечер. Подозирах, навярно основателно, че брадатите многознайковци са си ги довели за красив фон. Отнасяха се към тях небрежно и снизходително, като към декоративни зайци.
Имаше дори поет с китара, но за разлика от дрезгавия руски бард, имаше много ясен, чист и звънък глас.

Разговаряхме много, темите идваха една след друга в някакъв естествен порядък. Гостите се напиха сериозно. Савата и аз бяхме замаяни, но доста далеч от общия тон. Домакинът държеше да сервира сам и отказа предложената от мен помощ. Поднесе огромна бяла торта със златиста глазура в изящен сервиз от много фин, ръчно рисуван порцелан. В моята чинийка имаше любещи се мъж и жена. Азиатци. Телата им бяха сплетени в красива плитка от крайници, яркочервени устни, плоски скули и тесни очи.

– Много еротично! – Савата искрено се забавляваше с чинийката ми. Обра с пръст остатъка от сметана и го мацна на носа ми. Беше ми топло и хубаво. Савата се беше зачервил и се усмихваше широко.
– Разтегнал си се като акордеон – закачих го и облизах чинийката.
Савата продължаваше да се усмихва. После внезапно се наведе към мен и ме целуна. Беше лека, въздушна целувка, като дихание, бегло докосване на твърди мъжки устни. Усетих мириса на парфюма му и за миг се поддадох на целувката, почти ѝ отговорих. После се отдръпнах и се взрях учудено в Савата. Той избягна погледа ми и си наля водка. Аз направих същото. Отпихме, без да се поглеждаме и без да говорим. Беше странно, неловко…

Манекенките танцуваха. Приличаха на гъвкави тръстики. Полюляваха се като призраци, лицата им бяха все тъй студени и безизразни. Музиката ми беше любима, но не съм по танците, чувствам се нелепо. Затова просто станах и излязох на терасата, за да си проясня главата. И да съм по-далече от Савата. Той понечи да стане след мен, но за мое щастие, един от гостите – пълничък и много симпатичен математик, с наивни трапчинки на облите бузи, се залепи за него и заговори за някакви уравнения, които японски учен създал, в опит да обясни световните икономически кризи. Савата се заслуша, но забелязах, че ме проследи с поглед. Надявах се събеседникът му да го задържи по-дълго, не ми се обсъждаше случилото се и изобщо не знаех как да се държа и какво да мисля. Предпочитах да отдам мигновения порив на моя приятел на несметното количество водка, която всички задружно изпихме.

Втори късмет – рожденикът дойде при мен. Почти не бяхме разменили думи през цялата вечер и явно беше решил да навакса. Беше твърдо решен да ми обясни в ужасни подробности някаква нова теория за нещо, свързано с нещо, което имало връзка с нещо, свързано с кошмара на компютърния свят. Щом започна да ми рисува заплетени схеми на салфетка, се върнах в спомените си към трудните времена в гимназията, когато безпомощно и отчаяно се опитвах да разбера математиката.

Беше време да си ходим. На нас със Савата възложиха да извлечем тялото на барда и китарата му и да го качим в такси. Това беше трети късмет – да не оставаме сами. Шофьорът не млъкна, Савата беше принуден да му отговаря, макар и едносрично, струните подрънкваха тъжно и аз помолих да спрем първо до нас, като оставих Савата, китарата и барда да отпътуват към изгрева.

Една седмица не се чухме въобще. Все още ми беше много неловко. Не исках да шикалкавим, да има недомлъвки, да се чувстваме глупаво. И все пак, онази целувка не ми излизаше от ума. А после при мен на работа дойде момичето-фикус. Сияеше от щастие.
– Сава ми се обади. Покани ме на купон. Представяш ли си? Вече изобщо не се надявах.

Нещо в мен угасна, сякаш някой натисна ключ. Престорих се на възторжена приятелка и го изиграх тъй добре, че чак сама започнах да си вярвам. Но вътрешно ми беше много зле, сякаш весела пеперуда се беше превърнала обратно в гъсеница, сякаш нещо светло и хубаво беше изпърхало под носа ми и преди да му се възхитя, беше отлетяло завинаги. А после дяволчето забърбори. Думите му бяха остри и пискливи. Изпратих сияещата мишчица до вратата и между другото я попитах къде е купонът. Върнах се на бюрото си. Стенният часовник изхриптя прегракнало и спря. Следобед помолих нацупената си шефка да си тръгна по-рано. Обикновено отказва или ти натяква толкова, че ти убива желанието да ходиш където и да е. Този път беше в настроение и великодушна.

От работа отидох в най-хубавия магазин, за който можах да се сетя. Вътре беше луксозно, навсякъде стерилна белота, сребристи рамки на огледалата и еднакви като по калъп продавачки със стилни ризи, безукорно ушити поли и семпли, скъпи обувки. Ако тези жени бяха някакъв израз на идеята на магазина, то можех да очаквам нещо наистина добро. Бяха много компетентни, тъй че пазаруването ми отне малко време. Купих неща, които не са в мой стил и не бих облякла никога. Но сега имах повод. Черна рокля от фино трико, с гол гръб. Съблазнителни чорапи с нежна дантела, която обгръща бедрата. Убийствено високи обувки. Обличането, гримът и прическата ми отнеха почти два часа, но ако съдех по възхитените погледи на минувачите, всяка секунда си заслужаваше.

Купонът беше в разгара си. Познавах добре домакините – палава двойка щураци, винаги весели и усмихнати, заради което предполагах, че най- малкото пушат трева. Живееха в просторна къща, наследена от нечий вуйчо. Холът беше огромен и сводест като катедрала. Сред безвкусните мебели се носеха гостите, порядъчно пийнали, смееха се на висок глас и бърбореха като ято свраки. Мъжете започнаха да се обръщат към мен и да ме гледат одобрително. Веднага видях Савата и неговата мишчица. Те също ме видяха веднага, по-точно, тя ме забеляза и започна да ми маха весело, а Савата ме гледаше с неразгадаемо изражение. Погледът му помрачня. Помахах им равнодушно и тръгнах в обратната посока. В хола имаше бар, дълъг от едната до другата стена и отрупан с бутилки от всички краища на света. Имаше дори „Мартел Кохиба“! Е, какво пък… Налях си от златистото блестящо питие и запалих цигара. Макар че мебелите бяха връх на безвкусицата, не може да се отрече, че вентилацията беше добра.

Ако беше обикновен мъж, вече щеше да е дошъл при мен, но Савата не е обикновен и в това му е чарът. Не дойде и не ме поглеждаше. Изглеждаше изцяло отдаден на своята мишчица. До мен седна среден на ръст кестеняв хубавец, на около четиридесет. Усмивката му беше сияйна, а часовникът, сакото и писалката в горното джобче показваха, че това е човек с много пари. И добър вкус. Разговорът веднага потръгна. Срещнах погледа на Савата. Тъмен. Непроницаем. Много добре. Вледених своя до атмосферата на Уран. После се обърнах към кавалера си и го обсипах с внимание. Знаех, че ще трябва да си платя цената. Вероятно в някое легло на горния етаж. И вероятно сексът щеше да е приличен. И всичко щеше удобно да приключи. Кавалерът ми отиде да поговори с някакъв надменен посребрен мъж. Савата ме хвана за лакътя.

– Какво правиш?- попита остро и настойчиво.
– Забавлявам се, а ти?
Усмихвах му се широко.
– Ти имаш ли акъл? Знаеш ли кой е тоя?
– Какво ме интересува кой е?
Савата изпъшка. Моят кавалер се появи, малко пресилено усмихнат и зашушна в ухото ми:
– Извинявай, котенце, служебни задачи, връщам се след няколко минути. Ще ме чакаш, нали?
Пръстът му се спусна собственически по голия ми гръб.
– Разбира се! – изгуках облекчено, че няма да минавам през отвратителния ритуал на секса за една нощ.

Той си тръгна забързан, придружен от среброкосия. Взех си чантичката и се измъкнах веднага, щом гумите на колата, дошла да ги вземе, изсвистяха по улицата. Савата беше откъснат от мен от своята мишчица, която изненадващо беше започнала да се държи като съпруга-орлица. Пътят за бягство беше свободен и аз го използвах, но предвидливо дръпнах от бара първата попаднала ми бутилка. Оказа се скъп ром – „Прохибидо“. Не обичам ром, но какво пък…Става. Нали така казваше Савата? Вкъщи изпих само една чаша, макар че имах намерение да се напия до несвяст. Лежах на дивана, все още облечена с роклята и със съблазнителните чорапи с дантела. Бях изпаднала в някакво състояние на безтегловност. Умът ми беше празен, беше ми пусто.

На вратата се позвъни. Стреснах се. Да не би кавалерът ми да беше чак толкова настойчив, че да е намерил адреса ми? Надникнах предпазливо през шпионката. Беше Савата. Отворих и преди да кажа и дума, той ми залепи жесток плесник. Зяпнах. Преди да си затворя устата и да реша дали да го ударя или да се разплача, като с известна пресметливост за части от секундата си представих колко секси и безпомощна ще изглеждам, ако плача, захлупена на дивана, Савата сграбчи пламналото ми лице в ръцете си и яростно ме целуна. Целувката прозвуча точно като плесницата отпреди миг. После се любихме. Знам, че звучи глупаво и сантиментално. Но наистина беше любене. Не обикновеният, понякога тъй досаден секс, не ръмжащото от задоволство просташко чукане, а нежно и горещо любене. Докоснахме се по най-мекия, най-красивия, най-отдадения начин. Усетихме се, вкусихме се, насладихме се на кожите си и на аромата им; прокарахме устни по всяка извивка; вдишахме мириса на всяка пора; усетихме прекрасното сливане; усетихме облаците и дъжда и се гледахме в очите, докато екстазът ни помиташе. Любихме се, докато изпаднахме в топла полудрямка, а ленивите ми мисли бегло се извърнаха към момичето-фикус. После вината изтля, стопена от горещото усещане за мъжко рамо, мириса на парфюм, алкохол и сладка мъжка пот и закрилническата целувка, която Савата залепи на главата ми. Слънцето докосна с върховете на пръстите си спуснатите завеси и обви леглото в златен ореол.

Дъждът беше спрял, преди да намери Ной.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *