Искра Веселинова

Малък сливенски етюд

Публикувано

Леля Дочка е много симпатична жена. Тя има голяма, хубава, кукленска глава, увенчана с разкошна естествено руса коса. Косата обикновено е сплетена на плитка, а плитката е увита като венец около правилния череп – някаква руска прическа, сякаш насреща ти е не Дочка, а Матрьона. Сергеевна, да речем.
Лице почти без бръчки и почти без изражение. Очи сини и бледи, нос къс и малко вирнат, брадичка малка и обла.

Леля Дочка е работила на сто и едно места. По времето на социализма. Попитайте я, например, кое кисело мляко ѝ харесва най-много и тя ще ви каже, че не ѝ харесва никое, просто, защото сега няма истинско кисело мляко, а едно време е имало, тогава тя е работила в „Сердика“ и си е отяла на мляко, и на съседите колко е носила, не ти е работа.

После ѝ кажете, че в Казанлък все още работи предприятието за музикални инструменти. Леля Дочка ще се развълнува пищно – с едрата си гръд, с широкото лице и бледия синчец на очите и ще ви каже, че сегашните музикални инструменти са нищо, едно време какви инструменти имаше, когато тя е работила в „Кремона“ и през ръцете ѝ са минали стотици цигулки, чела и виоли.

Ако я попитате за филе „Елена“, то тя ще ви даде точната рецепта, без да пази тайни, не ѝ се свиди, честна душа е и ще ви разкаже как е правила такова филе, когато е работила в „Родопа“.

Освен прекрасна и богата биография, леля Дочка си няма нищо друго – няма си семейство, има само племенница. Човек започва да мисли, че поради огромната ѝ професионална заетост в най- различни поприща, леля Дочка е „изпуснала влака“, без дори да се усети.

Тя живее в хубава, паянтова къща в един от старите сливенски квартали. Къщата е синя като гълъб привечер. Прозорците ѝ са високи и тесни, а на покрива пише „1927 „. Тогава е строена къщата. Представяте ли си какво е чувството да живееш в дом на толкова години?

Зад дантелената пелена на пердетата се виждат стара шевна машина с педал и безчет саксии с мушкато. Леля Дочка спи на много широк таблен креват с дебели метални крака и дебела червеноуста девица, която се изляга полугола на таблата откъм главата. Отсреща, към краката, има кули на замъци и лебеди с ужасни криви шии и разногледи очи.
Леля Дочка споменава, че често сънува кошмари. Не се учудвам – последният ѝ поглед преди сън е към уродливите птици.

Освен уменията си да прави цигулки, виоли, кисело мляко и филе, леля Дочка умее и да шие. Във времената на конфекцията тя няма поръчки за истинско шиене – с кройките му, с карфиците между зъбите, с кредата и голямата линия. Поръчките са за преправяне на стари рокли, които миришат на нафталин и са избелели на яките и подгъвите им се нищят; кърпене на чаршафи; стесняване и разпускане на панталони и поли; смяна на цип. Леля Дочка не се оплаква. Тя шие усърдно и чевръсто, с едно око гледа „Семейни войни“ и в същото време следи кой минава по улицата; дали Ставри се е прибрал от старческия дом (младите отказват да плащат повече, ще пукне и той като куче); дали Норчето на Пеневи е с ново гадже и с нова татуировка; дали доктор Радев е в добро настроение или пак се е карал с неговата кикимора. Ако е в добро настроение, леля Дочка ще иде да ѝ премери кръвното. Ако скрипти и пуши нервно, тя само ще му помаха през прозореца и дискретно ще се дръпне назад.

На стената в стаята за шев, има голям гоблен. Той изобразява библейска сцена – някаква мадона с хитро и прикрито изражение, белоглав старец, който сигурно има Алцхаймер и противен дебел младенец с разлети телеса и розови гънки на тлъстите крачка. Леля Дочка мрази гоблена, но той ѝ е спомен от младостта, когато отиде да работи в Коми, СССР; какви неща се случват по света, тази жена и в Коми е била, работила е в строителството, катерела се е по скелето, облечена с ватенка, обута с ботуши и с ушанка на главата.

В Коми, СССР, леля Дочка се е запознала с един мъж от Кърджали, който бил хубав, скромен и работлив. Двамата излизали няколко пъти през почивните дни и тогава леля Дочка купила гоблена и след много митарства докарала това грозилище в Сливен, България. Какво е станало с хубавия мъж, леля Дочка не казва. Не си правете труда да я разпитвате, няма да изкопчите нищо, казвам ви го от опит.

Леля Дочка ще ви гости с дъхав липов чай от синия чайник, който също е дошъл от Коми, СССР. Ще ви нареже домашен кекс и после ще подухва лекичко чая и загадъчно ще мълчи. Но няма да ви каже какво е станало с мъжа. Няма и толкоз! А после, когато си тръгвате с пакета закърпени дрехи и старата пола с нов цип, ще срещнете на стръмното стълбище племенницата на леля Дочка.

Племенницата има същата пшеница на кръглата глава и същите бледи сини очи, но те имат хитрото и прикрито изражение на мадоната от гоблена. Леля Дочка се натъжава. Гостенката ѝ иска да продадат къщата, а на лелята не ѝ се ще. Тя иска да си живее тук, в сводестата стая с грозния гоблен и в другата стая, с табления креват и страшилищата-лебеди. Иска да си шие и да гледа през прозореца как върви животът навън и да се чувства спокойно и сигурно.

Вечерта поглъща къщата и стръмната сливенска уличка и само доктор Радев още се мотае в двора, скърца със зъби и пуши, а вътре неговата кикимора гледа телевизия. Уличката се влива в голямата квартална улица, тя пък се влива в още по-голямата, която води към центъра на града. Светофарите цъкат с бдително око, колите свистят по влажния асфалт и магазините светят като огромни екрани.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *