Искра Веселинова

Малък сливенски (и малко хорър) етюд 2

Публикувано

Той е вече доста възрастен, не ми се иска да кажа „стар“, защото го помня от времето, когато беше в мъжкия си разцвет – висок, едър, с лъвска глава, с изражение на човек, който може да събаря планини, да щурмува кули и да обезглавява дракони. Сега се е превърнал в смалено, кротко деденце, което обикаля магазините сутрин, а следобед вероятно се унася в лека старческа дрямка в креслото, докато телевизорът бълва своите боклучави сериали, лъжливи новини и патетични политици-крадци.

В магазина е винаги плах и дружелюбен, държи се някак подкупващо с продавачките, сякаш малко им се подмазва, лекичко, но забележимо и унизително. Унизително за мен, за него не знам. Понеже, както казах, го помня от други времена. Ех, беше мъж на място. Гласът му не беше глас, а гласище. Умееше да въздава справедливост с един удар на дневника по нечия глава.
Преподаваше увлекателно и емоционално. Никога не се усмихваше, но умееше внезапно да избухне в гръмогласен смях, сякаш Зевс се смееше в своите чертози.

Когато аз бях ученичка, имаше такава практика – учителите ходеха по домовете на учениците на внезапни проверки. Хем да видят кой учи, кой се шляе по улиците, хем да ни видят как живеем. Веднъж дойдоха на проверка той, една учителка по български език и литература и учителката по музика. Той, страховитият историк, винаги с хубав костюм, влезе пръв, зае цялото помещение с едрите си рамене, със звучния си глас, с лъвската си глава. Учителките изглеждаха мънички и плахи като подранили иглики. Аз се червях и треперех, но се сетих да ги почерпя с бонбони от задължителната голяма кутия, която се намираше във всеки дом.

Не помня какво ме питаха, нито какво мотолевих аз. Помня добре това посещение, защото на другия ден започнахме да учим за Средновековието и аз бях запленена от дивите нрави, от религиозното безумие, от дивотията и невежеството, от папа Инокентий и инквизицията, от кладите и мириса на пушек и горяща човешка плът. Суровата жестокост на онези времена ме изуми, защото не можех да си обясня как е възможно да се случват такива неща, как е възможно човек да бъде толкоз безчовечен.

Той разказваше увлекателно, пристрастно, буйно. Приличаше ми на Ботев, очите му искряха по същия пламенен начин, изражението му беше също толкова дръзко и непримиримо. Сега го гледам как влачи нозе из магазина. Вероятно има диабетна полиневропатия, поне така предполагам, защото, освен, че тътрузи крака и очевидно изпитва болка, си купува захарин. И дълго стои с копнеж пред рафтовете с вафли и шоколади.

Напоследък времето е влажно, облачно и мрачно. Не се наканва да вали, само насища въздуха с мазна влага, сякаш сме на някой японски остров през дъждовния период. В магазина е тихо, няма хора и продавачките са се скрили в склада – оттам се чуват сврачите им гласове, мирише на кафе и долита кикот. Отдавам се на приятно шляене. Зад рафтовете се чува странен звук – нещо като грухтене и мляскане едновременно. Надниквам. Той е приклекнал и дъвче бързо, от устата му хвърчат трохи, преглъща с усилие и продължава да се тъпче, очите му са безумни и грозни, в краката му лежи кутия с няколко натрошени локумени сладки; погледите ни се срещат и в неговия няма нищо, нищичко, само лакомо старческо оглупяване и хищническа ярост, сякаш е прегладняло бездомно куче. Обръщам се и се махам веднага.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *