Яяя......

Мирно! Слушате „Каприс №24“ на Паганини.

Публикувано

Бяха изминали 15 години от отслужването на военната ми служба и отдавна бях загубил връзка с ротния ни командир, когато възрастен служител на стрелкови полигон, където ходех често да тренирам, ме попита къде съм натрупал този опит. Оказа се, че е бивш военен и двамата се познават. Даде ми телефона му, а ротният се зарадва много на изненадата.

Моят ротен командир беше много сложна и противоречива личност: за непознати той беше безпардонен, неприятен, дори арогантен. Не бихте искали да бъдете сервитьор на такъв клиент – ще ви побърка с изискванията си и накрая ще пише в книгата за оплаквания. Суров и студен човек. Като такъв го помнят и повечето му войници. Външността – едро телосложение, квадратна глава, студен син поглед, допълваше второто впечатление. Останалото от себе си беше скрил много дълбоко.

Когато го попитах с какво си изкарва хляба, след като вече не е военен, отговорът не ме изненада изобщо: бившият командир на парашутно-десантна рота, който нямаше юридическо образование, се занимаваше с извънсъдебни спогодби при правни спорове. При това услугите му бяха много търсени, а клиентите – състоятелни: отделни групировки от подземния свят.

При възникване на недоразумения от материален интерес, заинтересованите сядаха при него, той ги изслушваше и им помагаше да намерят мирен път към решаване на споровете. На него не му беше никакъв проблем, след като ги изслуша и прецени кой е крив и кой е прав, да каже на едните: „момченца, не се правете на интересни, а им платете онези пари“, след което въпросната страна се съгласяваше, стискаха си ръцете, плащаха хонорара му – тлъст процент от материалния интерес, като му благодаряха за помощта. Обзалагам се, че никой не си е и помислил да не му плати.

Веднъж, през лятото на 2004 година, двамата с ротния се разхождахме в центъра на Рим, когато той забеляза малко момиче, което свиреше с цигулка на улицата. Малката цигуларка свиреше фалшиво и пъстрата тълпа бързаше да я подмине, без никой да прояви какъвто и да било интерес. Това едва ли я стимулираше да се старае, а в калъфа на цигулката, поставен върху паветата, блестяха само две малки монети. Тогава бившият военен прекоси напряко пешеходната алея, без да се съобразява с двата потока от хора, спря пред детето и започна да го наблюдава с ледено-снизходителна усмивка.

Момичето се притесни и фалшивата мелодия секна. Тогава той протегна грубата си ръка към цигулката. Това не остана незабелязано и няколко човека се спряха и започнаха да наблюдават сцената с интерес и притеснение. Момиченцето откликна инстинктивно и с очи, пълни с ужас, изпълни безмълвното искане на грубия великан, като му подаде инструмента си. Той огледа критично цигулката, протегна другата си ръка и грубо издърпа лъка от онемялото дете.

Последваха два-три акорда, след което Каприс №24 от Паганини буквално удари тълпата като с вълшебна пръчка и всички замръзнаха и впериха погледи в изпълнителя. Улицата беше блокирана от внезапно спрялото движение, а тълпата растеше с всяка изминала секунда.

Изведнъж мелодията внезапно премина в диво кънтри, защото в полезрението на цигуларя попадна група туристи от американския Среден Запад. Всеки новодошъл в този модерен Вавилон ставаше причина за смяна на жанра и за кратко попадаше в центъра на вниманието, докато полицията безуспешно се опитваше да освободи коридор за преминаване на транзитен пешеходен трафик. Всъщност нямаше желаещи за транзитно преминаване и всички се спираха да слушат и да гледат.

Когато след половин час изпълнителят спря и се поклони, тълпата реагира с бурни овации, след което калъфът на цигулката беше препълнен с банкноти. Той се наведе, застана на коляно пред сащисаното дете и с възможно най-милата усмивка, на която е способен, му подаде цигулката и лъка, след което тръгна да съсипе деня на поредния сервитьор или продавач. Убеден съм, че детето е получило сериозна мотивация за напредък, защото видя какъв е резултатът, когато човек е вложил воля и е постигнал съвършенство.

Не бързайте да съдите хората по външния вид, нито дори по второто впечатление. Всъщност по-добре не ги съдете, а се огледайте – винаги има нещо за дялане…

Димитър Димитров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *